Stillstand in Washington

Когато през 2008 година успешно щурмува Белия дом, Обама даде ясно да се разбере, че политическа програма в полза на Америка ще има успех само тогава, когато носи отпечатъка не на политическата партизанщина, а на надпартийните споразумения.

Той пледира за край на разединеността и на изтощителните схватки между демократи и републиканци, парализиращи страната и довели до отвращение от политиката. Добрите намерения на Обама обаче се провалиха още при опита за реализиране на първия му голям проект - реформата в здравеопазването. Амбициозната визия на президента за всеобщо достъпно медицинско обслужване бе демонтирана в безкрайни дебати и вотове, докато в крайна сметка голямата реформа се превърна в реформичка.

Да натриеш носа на противника

Подобен сценарий се очертава и сега в актуалния дебат за вдигането на пределната граница за дълга и заплахата от неплатежоспособност на Вашингтон. Със сигурност кризата не произтича само от демократите. Още по времето на предшественика на Обама, републиканеца Буш, се множаха признаците, че САЩ живеят над възможностите си. Не на последно място заради неимоверно високите разходи по войните в Ирак и Афганистан, както и заради безконтролното раздаване на жилищни кредити, накарали в крайна сметка балонът на ипотеките да се спука, което пък доведе до глобалната финансова криза.

В спора за дълга фронтовете от самото начало изглеждаха непоклатими. При това на пръв поглед става дума по-малко за разногласия по същество, отколкото за партийно-политически, идеологически дрязги, целящи да бъде натрит носа на противника без оглед на икономическите последствия. Не само за САЩ, а също за Европа и Азия, без да се отчитат интересите на пострадалото население. Характерни са изказванията на Мич Макконел, лидерът на републиканското малцинство в Сената, който заяви, че неговата задача била да се погрижи Обама да не се сдобие с втори мандат.

От друга страна и поведението на демократите не може да бъде наречено конструктивно. Досегашните предложения за разрешаване на конфликта по-скоро целят да бъде разобличен противника и заклеймена неговата партийно-идеологическа липса на гъвкавост, вместо да се разработва надпартиен компромис.

Готов ли е някой да отстъпи?

И двете страни биха доказали качества, ако разрушат партийно-политическите ограничителни стени и се споразумеят по спора за дълга. Едната страна би трябвало да отстъпи и в краткосрочна перспектива да се подготвя за политическо поражение. В дългосрочна перспектива обаче, а това като че ли се забравя от мнозина във Вашингтон, измъчваната от споровете общественост би възнаградила подобна крачка. Най-късно на следващите избори.

В речта си към нацията от началото на седмицата президентът Обама още един път отправи призив към здравия разум на двете страни, като каза, че най-великата нация в света не може да бъде управлявана така. Но може би точно тази съдбовна предопределеност е проблемът на политическите елити във Вашингтон.