Ние и ракията

В края на селото, до мелницата, под един опушен навес, живееха казаните за варене на ракия. На този навес ние му викахме Нужника. Понеже там задоволявахме най-належащите си нужди. Около църцорещата ракия винаги цареше едно елементарно удовлетворение от елементарния ни живот, както по-късно щеше да определи живота ни завърналата се от града с цел да умре в родната си къща бивша учителка Александрова. Неудържимо растящото мъжко либидо, както би се изразил Фройд, сублимираше в разказване на сексуални вицове, както би се изразил Ницше. За Фройд и Ницше ние не бяхме чували, но се досещахме, че ги има. Изобщо цялото познание за света на нас ни идваше отвътре. Мръсните вицове навлизаха все по-детайлно в човешката анатомия, както се изразяваше Стойно Фелдшера, ако край огъня на казана някоя жена си печеше чушките. Тези, които си варяха ракията, както и онези, които преминаваха през Нужника „да видят как е хавата“, се сменяха като постови пред знамето на ротата. Постоянно там се олюляваше само Исо Кларнета. Исо изпиваше на един дъх по един кларнет с ракия, както изсвирваше на един дъх и по едно хоро.

Панталонът и гащите

Ежедневният ритъм на пиенето, свиренето, кавгите, пеенето и побоищата на това потънало в джибри място се поддържаше от петте деца на Кларнета, които седяха на голите си дупета в празните казани и барабаняха по тях с дълги дървени лъжици. Селото заспиваше едва когато в Нужника се появеше огромната като слон жена на Исо, облечена празнично в рокля на едри цветя, и отнасяше на гръб изпития си мъж, изпития му кларнет и голите му деца. „Когато сме най зле, тъй да сме“, пищеше от гърба ѝ Кларнета.

На няколко пъти идващи от града мъже в черно, въоръжени със спиртомери и европейски директиви, прекратяваха дейността на Нужника, на тази гадна клоака, както се изразяваха те, но след като пушекът от мерцедесите им се разсееше, животът отново тръгваше на ракия.

Нещата се промениха, когато в селото пристигнаха хора от някаква много западна телевизия. Кожите им бяха прозрачни. Тия нямат нужда от рентген, за да се види от какво са болни, обясни ни Фелдшера. Най-стряскащо впечатление ни правеше висок очилат господин, който освен прозрачната си кожа носеше и винаги изгладен бежов панталон. Първо се виждаха ръбовете на панталона, после самият панталон, както би написал някой писател. Където минеше, панталонът изтръгваше въздишката „Няма такива мъже!“. И наистина ние, доколкото бяхме мъже, носехме обикновени гащи. Долни и горни гащи. Това принуди кмета да мине по къщите с предупреждението да я караме умната и да не се излагаме пред чужденците.

Диагнозата: срам от това, което сме

Завърналата се от града с цел да умре в родната си къща бивша учителка Александрова спираше къде кого срещне на улицата и дуднеше, че има опасност ония да ни покажат на света такива, каквито сме, а ние сме били диви и прости. Това много ясно си личало на бежовия изгладен фон. Така че такова село и такива селяни по-добре да ги нямало.

Скоро по загорелите лица на моите съселяни започна да избива странна червенина, която Фелдшера диагностицира като „непознато чувство на срам от това, което сме“. Като първа мярка за подобряване на положението от пет на две бяха редуцирани децата, които барабаняха по казаните. Заговори се дори за издигане на бетонна стена около Нужника, която да възпрепятства влизането на чужденци.

Обаче беше твърде късно. Те вече бяха там.

Предаването на чужденците се наричаше „Безкраен празник, или раят на Земята“.