Никой не може да ни опази от самоубийци

Вчерашната новина беше шокираща и за фирмата-превозвач: виновник за трагедията очевидно е вторият пилот, решил да сложи край на живота си и да повлече със себе си още 149 души. Вторият пилот, който е преминал през много стриктната процедура на подбор и не по-малко стриктното обучение, които са стандарт в „Луфтханза”. Човек, комуто се доверяваме, когато се качваме на самолета. А това автоматично води до въпроса: дали редовните медицински проверки, които правят авиокомпаниите, наистина са достатъчно задълбочени? Дали не трябва редовно да се провеждат и психологически тестове, които иначе са обичайни само в началото на обучението?

Както всички други хора, пилотите също си имат чисто човешки проблеми, които ги потискат - кога повече, кога по-малко. Проблеми, с които едни се справят, а при други могат да доведат до депресия. Трагедията с машината на „Джърмануингс” не е първата самолетна катастрофа, причинена от психически проблеми: от 1976 година насам е имало осем подобни случая.

А "Луфтханза"?

Естествено, възниква и един второстепенен, но въпреки това съществен въпрос: как тази катастрофа ще се отрази върху имиджа на „Джърмануингс”, но и на „Луфтханза”? Акциите на компанията-майка „Луфтханза” в момента губят стойност. Това все още не означава нищо, защото борсите търгуват без емоции, те не се интересуват особено от човешките жертви и личните съдби. Казано иначе, бизнесът на авиокомпаниите и занапред ще върви. „Луфтханза” обаче има съвсем други проблеми. Ужасната катастрофа засега ги оставя на заден план, но всъщност имиджът на тази компания със славно минало страда по съвсем различни, икономически причини. Днес те не ни интересуват, но иначе са си факт.

Опасността дебне и в пилотската кабина

Ако се върнем към същината на трагедията: да, никой не е в състояние да ни опази от самоубийци. Животът може да омръзне както на локомотивния машинист, така и на шофьора на автобус или на тираджията. Как ли да се подсигурим срещу всички тези опасности? Няма как. Аз самият още на следващия ден след катастрофата трябваше да се кача на самолет. Друга компания, друг полет, друга машина. Вътрешните ми контролни механизми сработиха добре: седнах на мястото си, разтворих вестника, изпих едно кафе и така полетът мина, без да го усетя. Самолетът беше пълен до последното място. Утре ще бъде същото, и вдругиден, и по-нататък. Но занапред всички ще знаем, че опасността може да дебне включително и отпред, в пилотската кабина.