Нима в България има толкова много генийчета?

В края на миналата учебна година за първи път се сблъсках с германската система на оценяване. С голяма изненада установих, че нито едно дете от випуска на сина ми, който посещава начално училище в Бон, не беше завършило годината с пълна шестица*. Недоумявах как е възможно - при това във втори клас. Още повече, че много от децата бяха доста напред с материала. 

Какви строги учители, ще кажете. И аз така си помислих в началото. "Защо Е.И. има петици по музика, спорт и изобразително изкуство? Какво не му достига?", попитах на родителската среща. По мое време в България си беше голям срам да не си отличник по тези предмети. "Синът ви е много добър, но не е достатъчно прецизен в тези дисциплини. Отлични оценки се дават само за отлични постижения", отговори ми класната ръководителка.

Месец преди края на учебната година в Бон, в България вече бяха раздали свидетелствата. От много познати чух как деца във втори и трети клас "мерили шестиците си". А за други ученици (или по-скоро за родителите им) било истинска драма, че в свидетелството нямало достатъчно отлични оценки.

Кое е по-важно: оценката или знанието?

"В българското образование има хиперинфлация - сегашната шестица се равнява на четворка отпреди 20 години", казва Теодосий Теодосиев. Преди време той се прочу из цялата страна като учителя Тео, който пише двойки по физика и не преподава по учебник. Биографията на г-н Теодосиев е пълна с похвални постижения, но това явно няма значение за родителите на децата, получили двойки. Та те били отличници по всички други предмети!

Какво е общото между „меренето на шестиците” във втори клас и истерията около „двойките на Тео” в гимназията? И двата случая потвърждават една неприятна истина: на твърде ранен етап учениците в България започват да виждат смисъла единствено в оценките, а не в мотивацията да се учат и развиват. Виновни за това са и родители, и учители. Всъщност цялата объркана система.

Преди години моя близка приятелка преподаваше немски език в частна гимназия в София. Но не издържа дълго и напусна. Една от причините: директорката си позволявала да „коригира” дадени от нея оценки. Четворките в дневника за една нощ се превръщали в шестици. Защото родителите си плащали.

И наистина: всеизвестен факт, че родителите плащат. Не само за годишни такси в частните училища. Те плащат и в държавните - за по-добри оценки на класни работи, за по-високи годишни оценки, за матури. Не по-малко пари хвърлят и по частни уроци - нищо, че често те отиват в джоба на същите учители, които преподават на децата им и в училище.

Това обаче далеч не е единственият проблем. "За огромно съжаление, след въвеждане на делегираните бюджети през 2008 година, се засилиха тенденциите за спад в качеството на образованието, за поява на незаслужено високи оценки, които да се харесат на родителите и да задържат учениците в дадено училище. При недостиг на ученици училищата бяха закривани, а учителите оставаха без работа", казват от синдиката "Образование" към КТ "Подкрепа". На този фон сами можете да си отговорите на въпроса дали оценките в българските училища са реални.

Внимавайте с шестиците!

Преди години прочетох някъде, че в един германски университет постъпили над 20 молби на кандидат-студенти от България, които били от една и съща паралелка. Най-интересното в цялата новина беше, че всички ученици от този клас завършили гимназията с отличие. В Германия това буди само недоумение.

Хората цял живот получават оценки. Затова и децата не бива да се страхуват от тях. Задача на образователната система и на родителите е още в началото да ги научат, че „отлични оценки се дават само за отлични постижения”. В противен случай българските училища ще продължат да произвеждат неграмотни отличници. А родителите ще продължат да се харчат за частни уроци, матури, кандидат-студентски изпити и пр.

В този смисъл: внимавайте с шестиците!

*В този текст германските оценки са преобразувани в български