НЛО на Бузлуджа
2 август 2011„Ако Бойко Борисов не нареди на областния на Стара Загора да позволи осветяването на паметника на Бузлуджа, БСП ще насочи същите спрени прожектори към централата на ГЕРБ на 16 и 17 етаж на НДК.” Из новините на в. „24 часа”
Кой нареди, кой позволи, кой се осмели – все едно, но звездата над бузлуджанския мемориал, който народът с умиление нарича „Чинията”, светна и озари традиционния събор на хиперстолетницата – защото БСП се възприема и рекламира като партията, която Благоев и съмишлениците му създават на това място преди 120 години. 30 от тези 120 години са и мой личен антиюбилей. През 1981 година взех задължителния тогава изпит по история на БКП, както гласеше абревиатурата от името на единствената партия. Но не за нейното име искам да говоря, а за символите и смислите в името на мемориала. Още с въздиганато му, архитектурното решение предизвика бърза и несложна асоциация с летяща чиния, с други думи символиката изначално бе изпортена и комунизмът от постижима и предстояща цел се превръна в неидентифициран летящ обект.
Обектите на разрухата
През 1990 партийното НЛО, в което са бетонирани милиони, става държавно – а знае се, че държавата не бе най-добрият стопанин през годините след промяната. И като почти всеки идентифициран или неидентифициран обект у нас, бузлуджанският мемориал бе подложен на опустошителни варварски набези и тотално разграбване и унищожение. Докато преди време гледах покъртителни снимки от изчегъртаните мозайки, от изкорубените стени и изтръгнати кабели - съвсем честно – и за миг не ми мина през ума, че това е дело на антикомунисти, само едно от многото осквернени места на паметта, само един от монументалните знаци на упадъка и една от незаличимите вини на БСП.
Защо ли? Защото от летяща чиния мемориалът на Бузлуджа бе сведен в асоциациите ни до обикновена чиния, от която страшно яко се налапаха и разбогатяха десетки „червени мобифони”, по израза на покойния Продев, червени барони, модерни леви олигарси, нови номентклатурчици, висши кадесари и крупни собственици на бивше общонационално имущество. Никой от тях, елитните по социалния си статус партийни крезове, не показа поне от кумова срама съпричастие към рушащия се мемориал, не взе присърце избодените мозаечни очи на своите вождове, не се отказа от един свой лукс, бил майбах или километри плажна ивица, 400 квадрата мезонет или дворец в Драгалевци, обувки от крокодилска кожа за 900 паунда или чанта на Луи Витон за 1000, за да ги вложи във високото на своя бузлуджански символ. Баневци, Гущеровци, Герговци, Петковци, Манджуковци и прочие вероятно са спонсорирали евтините кебапчета за наивната и обедняла масовка по съборите, така наречения „твърд електорат”.
Къде се дянаха идеите
Без съмнение са подкрепяли и предизборните кампании на своята партия, но нито веднъж, с намек поне, с жест, призив не се опитаха да съхранят неутилитарната сила и общочовешкото измерение на социалистическата идея, чието съградено вече значение е мемориалът на Бузлуджа. Да кажем, че червените богаташи и партийни вождове са ни ясни, отписали сме ги, мислим ли в посока морал, идеали и солидарност, същото май важи и за парламентарните устатници. На оръшкания носталгичен народ, който би заделил по левче, надали пък ще му хрумне да се самоорганизира и да го стори, свикнал да е командорен под строй. Но какво правят младите социалисти, не се ли дразнят, не ги ли боде в очите цялото това двуличие, разчекнатата социална ножица вътре в соцпартията, разминаването между наивното до глуповатост лозунгарство и проявите на новобогаташка самозабрава? Защо те не опитат да напуснат конформизма и апаратното нагаждачество и не подхванат една истински лява инициатива, битка, кауза – да се заемат да спасят по фейсбук своето НЛО, например...
Всичко ни засяга, уви
Защо и аз, при цялата напрегната обстановка в страната, породена от непредвидимостта на лукойлската криза и аджамийските сметки на този или онзи министър, пиша за бузлуджанския мемориал? Какво ме засяга? На практика – нищо, нека си се съсипва, един натрапен символ по малко. Но инак – инак точно тази сграда, с необичайната си форма, високо щръкнала насред България би могла да стане най-подходящият музей на тоталитарното изкуство, тя сякаш е създадена и пригодена тъкмо за това. Ако през годините на преход се бе явил и по-некъсоглед министър или държавник, с хоризонт отвъд лакомията и тяснопартийното обслужване, би се сетил. Ако пък биха се сетили самите комунисти-социалисти и биха го осъществили във време, в което са в опозиция, другояче щяхме да четем и историята, и настоящето на хиперстолетницата, с великодушието на прошката... А то се вижда с просто око, целият идеологически патос е заради чинията в най-профанния смисъл: да се налапаш – какви ти идеали, какви ти прожектори, каква ти звезда.