Нов държавен ред за Близкия изток?

Походът на терористичната ИДИЛ разклаща изкуствено създадените граници в Близкия Изток. Изненадващият успех на радикалните сунитски милиции от ИДИЛ без съмнение представлява нещо като ново раздаване на картите в Средния изток. Само за няколко дни радикалните джихадисти успяха да завземат големи области в Западен Ирак, включително втория по големина град Мосул, без да срещнат голяма съпротива от страна на иракската армия.

Наблюдатели предполагат, че бойците от ИДИЛ междувременно са стабилизирали властта си в населения предимно със сунити Западен Ирак. Освен това те контролират обширни области в източната част на Сирия по течението на река Ефрат. По всичко личи, че сунитските бойци от ИДИЛ са овладели и един стратегически важен граничен пункт между Сирия и Ирак. По този начин границата между двете държави, в които джихадистите искат да основат ислямски халифат, на практика беше заличена.

Малко история

Дали засилващото се разпадане на Ирак, но и на Сирия, не означава и край на онзи държавен ред, който беше създаден от споразумението "Сайкс-Пико"? И ако това е така, какво ще последва след този постосмански ред? Нека припомним, че днешното държавно устройство в Близкия и Средния изток се гради върху основите на споразумението от 1916 година, разпределящо арабските владения на бившата Османска империя между Франция и Великобритания.

Споразумението, сключено между Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико, чиито имена то носи, на практика установи политическата география на целия регион. Въз основа на това споразумение, но и на базата на други договори след Първата световна война, възникнаха днешните държави, разположени между Средиземно море и река Тигър. Според споразумението "Сайкс-Пико" Великобритания навремето получи днешна Йордания, Ирак и района около Хайфа в Палестина, а Франция - Югоизточна Турция, Северен Ирак, Сирия и Ливан.

Нужни са прагматични съюзи

Пробивът на ислямистите от ИДИЛ несъмнено е източник на терористична заплаха за целия регион. По-точното вглеждане показва, че това развитие е само един от симптомите за по-дълбоките проблеми на региона. Основният проблем обаче си остава крехката държавност. Колко са слаби в действителност постколониалните арабски държави стана особено ясно преди три години по времето на Арабската пролет в Либия и Сирия. Некомпетентното управление на Джордж Буш старши на няколко пъти хвърли Ирак в хаос с цяла поредица от грешни решения. Най-вече американската поддръжка за иракския премиер Нури ал Малики се оказа капитална грешка. Със сектантската си политика, премиерът-шиит носи основна отговорност за отчуждението на сунитите и кюрдите от шиитите, а с това и за разпадането на пост-Саддамов Ирак.

Тези вътрешни противоречия бяха подсилени от борбата за надмощие между Иран и Саудитска Арабия. Хегемониалният конфликт между двете страни допълнително изостри старата вражда между сунити и шиити, превръщайки я в политически инструмент. За овладяването на трансграничните опасности, предизвикани от ИДИЛ, е необходимо да се сключат прагматични съюзи. Радостно е, че ръководствата в Техеран и Рияд явно са осъзнали какви непредвидими рискове създават джихадистите от ИДИЛ и за двете страни.

Тъй като слабият в момента Запад не може да играе ролята на външна стабилизираща сила, регионът явно се нуждае от помощта на местни сили. Американците би следвало да положат дипломатически усилия заедно с иранския президент Рохани и саудитския крал Абдула, за да помогнат за създаването на правителство на националното единство в Ирак. В него, естествено, не бива да има място за провалилия се премиер Нури ал Малики. В най-добрия случай, това би могло да стане първа стъпка към създаването на нова архитектура на сътрудничество в Средния изток. Ето защо е твърде рано да се говори за край на близкоизточното държавно устройство, установено от споразумението "Сайкс-Пико".