Няма да ми се смееш, че...

Следната ситуация е типична за гелотофобите - седи си човекът в ресторанта и изведнъж от съседната маса се чува смях. Гелотофобът изпада в паника и се хвърля към нищо неподозиращите си съседи с настояването да престанат да му се смеят. Техният смях обаче реално няма нищо общо с него. "Тези хора са дълбоко убедени, че са смешни и странни", обяснява психотерапевтът Михаел Титце. Те постоянно изпитват страх да не се изложат, поради което от нерви се спъват в столове или разсипват напитки. И всъщност наистина стават за смях.

Когато кикотенето предизвиква паника

Разбира се, никой не се радва, когато му се присмиват. "Чувстваме се донякъде унижени и усещаме, че другите имат превъзходство над нас", пояснява психологът Вилибалд Рух от университета в Цюрих. При гелотофобите това усещане е особено изострено. Те изпадат в паника, когато наоколо им дори напълно непознати хора бегло се засмеят.

Срещу тази аномалия се борят множество хора по цял свят. В Германия това са 11 процента от населението. Най-голям брой гелотофоби живеят в Туркменистан, Малайзия и Габон, докато в Норвегия и Дания травмата се среща най-рядко. Психолозите търсят причините в детските години на засегнатите. Те много често имат силно авторитетни родители, които изискват пълно подчинение. Това води по-късно до проблеми в пубертета. Обикновено тези деца стават обект на присмех заради мъчителните опити да се откъснат от родителския контрол. Догматичната и суха домашна атмосфера, както и агресивните подигравки благоприятстват развитието на фобията.

Най-честите симптоми са нервност, несигурност и агресивно поведение. Засегнатите често избягват весели компании. Те нямат почти никакво чувство за хумор, обаче с удоволствие злорадстват - нищо, че сами се страхуват най-много тъкмо от чуждото злорадство. В по-тежки случаи имат нужда от психотерапия, при която много често се установява, че страдат и от други разстройства.

Еволюцията на смеха

Подобни страхове са характерни и за известни личности от световната история. Наполеон например е смятал, че го осмиват заради ниския му ръст и се успокоявал с твърдението, че от величественото до смешното има само една крачка. Алберт Айнщайн също имал постоянен страх да не се изложи. Прочутата му снимка с изплезен език навярно е тъкмо опит да се справи с тази фобия.

Човекът не е единственото същество, което се смее. Дори плъховете реагират, когато ги гъделичкат. Лемурите, орангутаните и горилите се смеят безгласно, докато човекоподобната маймуна се смее високо, а кикотенето на шимпанзетата звучи почти като човешкото. Чрез наблюдение на отделните животни експертите установяват: колкото по-нагоре в еволюцията стои едно създание, толкова по-звучен и отчетлив е смехът му. Защо обаче е така? В процеса на еволюцията важните сигнали ясно се обособяват. Смехът сплотява и подсилва усещането за близост, но само за тези, които искат да се смеят заедно.