"Обичам нашите 13 века, трите морета, прохода Шипка"

Колкото по-сигурно стои в Европа, толкова повече България се затваря в себе си. Доказателството е преди всичко езиково, а ключовата думичка е “патриотизъм”. Ще я чуете от всяка партия и почти зад всяка държавна инициатива. Цветанов и Борисов се хвалят с “патриотичната” десница, която били обединили, Найден Зеленогорски се гордее с “дясноцентристкото патриотично правителство”, което подкрепя, а онзи ден Първанов изглеждаше доволен от формирането на “коалиция ляво-център с патриотичен характер”. Да не говорим за “Атака” и Патриотичния фронт, които покрай бизнеса с патриотизма натрупаха цяло състояние от гласове.

Феноменът, разбира се, не е само езиков. Завладял е музикалния свят, където се очаква да харесваш някой певец заради произхода му, а не заради песента му (каквито бяха призивите в подкрепа на иначе чудесната Поли Генова). Обсебил е и законодателството, което аргументира своята нормотворческа издържаност именно с патриотизма (както казва Меглена Кунева, “патриотизмът е част от новия закон за училищното образование”). Превзел е и градоустройството, за което вече не са достатъчни истинските археологически разкопки на истински античния град Сердика. Те изглеждат твърде семпло за патриотичния императив на времето и затова се налага древната Сердика да бъде „разкрасена” със стиропор, бетон и ако трябва с пайети, докато не добие по-внушителен вид, който да си заслужава патриотичното чувство.

"Обичам Барона, Крушата също"

Патриотизмът е и определение, което залепва върху всяко действие, придобило публичност - независимо от характера му: “патриотични” са хайките на Динко от Ямбол, победите на българските спортисти, строежът на магистралите, успехите в детските олимпиади, намерението да направиш някакви хора на сапун... Патриотично се оказа да пишеш книги, които да “прославят България”, или пък да правиш филми, които да взимат награди. Накратко: думата „патриотизъм” се употребява повсеместно и неизбирателно.

Объркани от този миш-маш, медиите започнаха да делят патриотизма на истински и фалшив, поощрявайки първия и низвергвайки втория. Бърз преглед на публикациите от последните два месеца показва впечатляващо разнообразие от определения за “лошия” патриотизъм. Той е “криворазбран”, “фалшив”, “камуфлажен”, “бабаитски”, “биячески”, “чалгарски”, “недодялан”, “ура-патриотарски”. Накратко: “чеверме-патриотизъм”, въвеждан и практикуван от “анцуг-патриоти”.

Този подход е направо похвален за медии, които заемат 113-о място в световната класация за свободата на словото. Но той не може да скрие от погледа нещо друго: темата за патриотизма доминира общественото пространство със замах, достоен за 19-и век. И в нея (почти) няма място за ирония към самата идея за патриотизма. Това е огромната разлика между коментарите днес и коментарите по същата тема отпреди две десетилетия.

"Как ги обичам и още милея"

Преди 16 години групата “Уикеда” записа парчето си “Обичам”, в което подложи на гавра всички патриотични достижения на времето:

Обичам Камата, модерния ляв,

обичам го този колос балкански,

а тия футболни победи

как ги обичам и още милея.

Обичам Барона, Крушата също,

Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко -

толкова са ми симпатични,

обичам тепиха.

А как те обичам, тигре, тигре

и тебе Ферари с цвят червен,

нашата система 4-4-2.”

Разликата между тогава и сега е в обхвата на иронията - “Уикеда” се подиграваха и с чалга-парчетата, и с натрапваната необходимост да се “обича” красотата на българската природа. Тоест - не деляха патриотизма на добър или лош, а се присмиваха като цяло на перспективата, през която “патриотичното” те принуждава да разглеждаш света:

“Обичам наш'те тринадесет века

Трите морета, прохода Шипка

Обичам нашите Солунски братя,

древните войни, славните битки.

(...)

Когато съм овчарче и овците паса

съм много благодарен, макар и сиромах.

Обичам Изаура, вдовицата в бяло,

и трите съдби на Освалдо.”