Оланд обяви война. И сгреши.
Както и да го погледнем, ислямистките нападения срещу невинни хора в Париж бяха опустошителни. Миналия петък Франция преживя една от най-тежките атаки след Втората световна война. Знае се и кой е извършителят: близкоизточната терористична организация "Ислямска държава" (ИД) и нейните помагачи от Франция и други европейски държави.
Но дали страната наистина се намира във война, както твърди президентът Оланд? След кратките мигове на траур и вглъбение, той тръгна да доказва своята решителност и даде заповед за бомбардиране на предполагаеми позиции на ИД в Сирия.
Досега Оланд не е поискал подкрепа от партньорите в НАТО. Същевременно френският външен министър Льо Бриан за пръв път в историята на ЕС се позова на член 42.7 от договорите и помоли останалите страни-членки "да сторят всичко по силите си" и да окажат "помощ и подкрепа на Франция заради въоръжено нападение върху нейната територия". Към подобна стъпка не прибегна нито испанското правителство след Мадридските атентати с над 200 убити през 2004 година, нито британците след атаките в Лондон през 2005.
По сценария за "сблъсъка на културите"
Член 42.7 в европейските договори е огледален образ на член 5. в договора за НАТО. Можем да го наречем "тежката артилерия на Евросъюза". Тя обаче просто не върши работа в случая. Всъщност френското правителство прави точно това, което иска "Ислямска държава". То приема идеята за един мащабен конфликт. Такъв, какъвто днес ислямистите се опитват да инсценират като "сблъсък между културите". Така на тях ще им се удава още по-лесно да привличат лабилни млади хора към идеята за джихада.
Дали ИД може да бъде победена с военни средства? Гаранции за това няма, но не е невъзможно. Всеки обаче знае много добре, че не може да бъде спечелена "война" срещу радикалните ислямисти тук, в либералните европейски демокрации. Освен това ако в Европа продължава да се говори за "война", това ще подхрани и още една вредна тенденция: във всеки мюсюлманин да виждаме потенциален атентатор.
Държавите от ЕС се изправиха пред голям проблем. Те единодушно откликнаха на молбата. Нямаше как да откажат на Франция, защото това би било липса на солидарност. Така обаче френското правителство ги направи заложници на една своя лична, съмнителна политика.
Вярно е, че на Франция може да се окаже подкрепа по най-различни начини. И не е задължително тя да бъде военна. Френският външен министър обаче изрично подчерта, че си представя например военна помощ при операциите в Сирия, Ирак и Африка. Тоест, увеличава се натискът върху Германия и няколко други по-сдържани държави да се включат във военните операции.
Как трябваше да реагира Оланд?
Реакцията на Оланд и френското правителство изглежда твърде пресилена, а причината за нея е не толкова страхът от ислямизма, колкото страхът от дясно-радикалния Национален фронт в навечерието на местните избори във Франция. Един президент, когото до сега смятаха за слаб и непопулярен, изведнъж се изявява като политик на силната ръка, само и само да отнеме малко от инерцията, която са набрали десните.
Но тази сметка е сбъркана. Един силен президент трябва да каже на своя народ, че Франция няма да разреши никому да ѝ отнеме свободата и начина ѝ на живот. Вместо да говори за война, Оланд е длъжен да излъчва стоическо спокойствие. През последните дни много от французите демонстрират тъкмо тази нагласа: "Не сте вие тези, които ще ни кажете как да живеем!". Те се опитват, напук на страховете, да живеят колкото е възможно по-нормално, включително и редом със своите съседи-мюсюлмани. Ето, това е правилното послание.