Отегчителният Фейсбук

Идеята със споделянето всъщност изобщо не е лоша. Именно това понятие е като че ли знаково за кохортата млади хора, определяни като "поколението Фейсбук". Изследванията и статистиките представят образа на симпатична и изпълнена с чувство за отговорност група младежи, които не биха искали да стават непременно шефове, а биха предпочели да работят в екип, на които не им трябва собствена кола и използват т.нар. каршеринг, а вместо да си купуват дрехи, разменят своите с тези на приятелите си.

От обещанията до реалността

Това е реакцията от нарастващата сложност на заобикалящата ни действителност - когато вече не можем да разберем света, можем поне да си поделим колите, да направим добро на природата и от чужди да си станем близки в рамките на копнежа по Ние. Всеки може да сподели или да заеме всичко, но все пак става дума за общност, макар и хлабава.

Нещо подобно обещаваше и Фейсбук, макар и в нематериалната сфера, под мотото "Сподели живота си и той ще стане по-интензивен". Тъй като на колкото повече хора демонстрираш щастието си, толкова по-голямо ставало то. И обратното - благодарение на глобалното съчувствие може да се изведе и другата зависимост: колкото повече хора видят нещастието ти, толкова по-малко става то.

Отегчението взема връх

Междувременно обаче споделянето се е превърнало в терор - животът на другите ни бомбардира ежедневно. Чрез новите функции може вече да се надзърта не само в писанията на приятелите, но и в тези на техните приятели, че и на приятелите на техните приятели. Резултатът от всичко това - вълната от скука, заляла платформата.

Засищането от споделените преживявания, лавината от информации, съдържания, статуси, линкове и снимки. Сбръчкани новородени, които не познаваш, не познаваш нито родителите им, нито поздравяващите ги приятели, се редуват с ваканционните снимки на напълно непознати хора и в крайна сметка изглеждат нищожни, ако не изнервящи.

Това, което е останало от Фейсбук, са юзъри в почти коматозно състояние. Те се опитват да се проврат през масата от данни, поздравяват автоматично за рождения ден някой далечен познат и много рядко мързеливо натискат "Харесва ми" заради някого, на когото дължат услуга. Това, което е останало от Фейсбук, е празнота. Както и копнежът, но този път не към Ние, а към Аз. Заситеният юзър иска отново да събере споделеното, иска отново да се чувства центриран и приземен.

Аг, ДПА, Б. Михайлова/Редактор: Е. Лилов