Откъде идва бедата

Глупаво е да се страда заради това, че животът не е какъвто ни се ще. Глупаво е да се откриват нерешими проблеми и да се застава пред тях като пред Стена на плача. И да се плаче неутешно, и да стигат вайканията ни до небесата. Глупаво е това!

Ето сега примерно: Еколозите и радикално настроените млади хора се опълчиха срещу бизнеса. И от близо половин година тече една непрекъсната борба. Вечната борба между тия, които искат да печелят много пари, и ония, които искат да живеят в мир с природата.

В началото - като неспокоен човек и като старо хипи - аз се развълнувах. По един доста тривиален начин. Обзе ме старата страст по екологични движения, по протести срещу всяка власт и срещу всеки израз на алчност. Казах си: ще застана твърдо на страната на младите и на радикалните, ще вложа страстта си в тая борба - срещу изсичането на горите, срещу лакомията на бизнеса, който не се спира пред нищо. Ще дам енергията си за справедливата кауза, във война срещу лобитата, срещу подкупната политика, която работи не за интересите на чистия ни дом и чистата ни природа, а за личните интереси на малка група хора в едрия бизнес.

Лабиринтът

Така си казах в началото. И после започнах да мисля. Първо ми дойде на ум идеята за неизтребимостта на страданието. Или - с други думи - казах си: пак ли ще се борим с вятъра? Пак ли ще спираме морето с шепи? Уморих се от това... После се замислих за брат си. Той е представител на средния бизнес. Човек, който от двайсет и две години става и ляга с горчивата мисъл: как ли ще се справя с урагана на Свободната инициатива и днес?

И в главата ми се извърши неволна и съвсем лесна асоциация. Аз свързах двете мисли. За еколозите, които искат да осуетят намеренията на частния бизнес, и за брат ми, който ляга и става с горчива мисъл в главата. Когато свързах тези мисли, въздъхнах от безсилие. Няма никакъв начин да бъдеш на едната или на другата страна, без да направиш грешка. Никой не може да е прав напълно. Да не говорим, че в частния бизнес има честни, но има и нечестни. Пък и сред протестиращите навярно се въдят черни овци. И проблемът е нерешим. Всяко едно решение ще нарани и ощети някого.

Безобразията

Казах си също така: една страна без чисти гори и планини, една страна, предадена изцяло в ръцете на бизнесмените - с техния неудържим и абсолютно естествен глад за печалби - не може да бъде добро място за живеене. Никога. Тя ще бъде просто една удобна за изсмукване плантация. Но пък и една държава без силен бизнес, без силна икономика ще бъде просто една бедна и слаба държава. А на бедната и слабата държава хич не й е до това да се грижи за екологията си. Трябва само да погледнем в световната икономическа карта и да видим, че най-бедните страни са и най-зле в екологично отношение. За България казват, че е с много по-замърсена природа от Германия или Австрия. И това е тясно свързано с икономическите показатели. Няма как да се пречи на естественото и силното развитие на свободния бизнес, без да се попречи косвено на екологията. Така си казах. И после пак се замислих за безобразията, които безцеремонният бизнес може да нанесе, ако не бъде озаптяван от строга и безкомпромисна екологична политика.

Нямах никакъв смислен изход от тоя лабиринт, тъй че започнах да мисля за друго. Щеше ми се някак си да погледна тая битка между еколозите и частния бизнес под някакъв друг ъгъл. За да я направя по-малко безнадеждна. Така или иначе - казах си - винаги ще има борба между тия две сили. Неконтролируемият Стремеж и Контролът. И това ние няма как да спрем. Никога генерално и крайно решение няма да има.

Озлобяването

Но! Трябва да знаем, че това не е лошо! Важно е не крайното решение, което е непостижимо, а самият процес на борбата. Винаги трябва да има Стремеж към Печалби и съответно Коректив за този Стремеж. А в тази заплетена ситуация аз мога да променя само следното:

Забелязал съм, че за българите всяка една борба, всяко едно противопоставяне, е причина и повод за разделение и дълбоко озлобяване. Озлобяване на българи срещу българи. И озлобяване срещу живота въобще. И ето какво измислих. Няма какво да заставам на която и да било страна. Няма също така никаква причина да се отчайвам от безкрайността и привидната безрезултатност на тая борба. Просто трябва да се опитвам - като писател и като човек - да променям представите на хората за Борбата въобще. Борба ще има и трябва да има. Просто трябва да се учим да не се намразваме, водейки тази борба. Това обаче е много трудно. Да, много трудно! Как да съумееш да се противопоставяш на нещо, което според теб е нередно, и в същото време да не намразиш и да продължиш да живееш с тези, които създават това нередно нещо. Защото няма нищо на този свят, което да си заслужава такава цена - заради него хората да се намразят до смърт.

Ето, това е моята не-безнадеждна борба, която бих искал да водя занапред. Борбата срещу омразата.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев