Още една награда за оспорваната Левичаров

Сибиле Левичаров получава престижната награда за "изключително въздействената си и оригинална белетристика, чийто отличителен белег е своеобразната амалгама от хумор и дълбочина", се изтъква в мотивировката на журито. Наградата ще бъде връчена в началото на 2010 г. в Червеното кметство в Берлин. Между досегашните лауреати на Берлинската литературна награда са Нобеловата лауреатка за 2009 г. Херта Мюлер и германският писател от български произход Илия Троянов.

От възторг до безпощадна критика

Сибиле Левичаров е родена през 1954 г. в Щутгарт. Баща й е българин, емигрирал в Германия, майка й е германка. Израства в Щутгарт, следва теология в Берлин. По време на следването си прекарва по една година в Буенос Айрес и Париж. Отначало работи като счетоводителка в рекламна агенция в Берлин. Започва писателската си кариера с фичъри за радиото и радиопиеси. Авторка е на романите: "Понг" /1998/, "Монтгомери" /2003/, "Консуматус"/2006/. Носителка е на наградите "Ингеборг Бахман", "Мари-Луизе Кашниц" и на наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата за 2009 година.

Левичаров привлече вниманието на литературните критици най-вече с романа си "Апостолов", публикуван през 2009 година и разказващ с ирония и сарказъм за пътуването на две сестри и техния шофьор-придружител в България. Наскоро издателство "Атлантис" публикува оспорваната творба в български превод. "Апостолов" силно поляризира мненията както в Германия, така и - още преди да беше се появил българският превод - в България. Едни го окачествиха като литературно събитие и изразиха възторга си от острия, хаплив език на авторката, от нейната безпощадна критика на днешната българска действителност; други разкритикуваха Левичаров заради унищожителната й, според някои дори пренебрежителна и високомерна оценка на целокупния български живот. Писателката защити позицията и произведението си в редица интервюта. В разговор за Дойче Веле тя изтъкна:

"Литературата има право да преувеличава"

"Не вярвам, че ситуацията в България може да бъде представена в положителна светлина, тук най-страшното от съветския период е допълнено с ужасното от Запада. Писала съм много злъчно и за моята родина Швабско. И за Щутгарт и околностите писах агресивни сатири, но това не вълнува, не възмущава ни най-малко швабите, тъй като у нас бяха нужни десетилетия вътрешен анализ, докато се превъзмогне огромния баласт на германските престъпления през Втората световна война. Ние сме свикнали да се говори със злъчен, жигосващ тон за страната ни, особено когато това правят писателите. Литературата има право да преувеличава."