Падението на едно общество

Якоб Аугщайн коментира на страниците на сп. "Шпигел":

Вече знаем как изглежда нашата трагедия. Достатъчно е да надникнем в ЮТюб. Кадрите от бунтовете в Лондон са резюмето на нашето бъдеще: един студент от Малайзия е паднал окървавен на тротоара, неколцина младежи се надвесват над него, двамина му помагат да се изправи на крака, третият отваря раницата на гърба на ранения и обира съдържанието й. След което изоставят олюляващия се нещастник.

Дъното на човешката низост

На британския премиер Камерън му трябваха няколко дни, за да намери верните думи: "Социалните проблеми, трупани с десетилетия, експлодираха пред очите ни." След което добави, че това било "болно общество". За един тори, това е напредък. Навремето Маргарет Тачър беше казала, че "докато социалистите изхождат от обществото, ние изхождаме от човека".

Само че, когато едно общество е болно, болестта поразява и човека. Тъкмо това не искаха да разберат Тачър и неолибералните идеолози след нея. Пазарът не притежава морални качества, а без морал ние всички ще се превърнем в животни.

Сега вече всички се усетиха. В консервативния всекидневник "Дейли Телеграф" консервативният коментатор Чарлс Муър, автор на официалната биография на Тачър, която ще бъде публикувана едва след смъртта й, писа: "За пръв път след повече от 30 години като журналист тази седмица се чувствам длъжен да поставя въпроса: дали пък левицата няма да излезе права?"

Тотален морален срив

За социалното самочувствие на Запада бунтовете в Лондон са онова, което беше Фукушима за неговото технологическо самочувствие: тотален ядрен разпад, морален срив. Само че единственото, което учудва тук, е самото учудване. Кой си е мислил, че така може да продължава вечно? Кой е вярвал, че неприличното умножаване на богатството на мнозина при едновременното обедняване на мнозинството ще остане без последствия?

Безмерното натрупване не е авария на капиталистическата система. Това е системата. Така както Стената и Гулаг не бяха аварии на социализма, а неговата истина. Капитализъм означава, че един има яхта с басейн и площадка за хеликоптера, докато милиони от години не са получавали увеличение на заплатите. Социализъм означава щастие за всички и затвор за онзи, който не вярва в това.

Сега неолибералите, заедно с левичарите могат да заемат полагаемото им се място на бунището на идеологиите. Това не е повод за задоволство. Основният проблем на германската левица винаги е бил, че не може да съчетае идеята за справедливостта с идеята за свободата - както не спира да ни напомня партията, наричаща се Левицата. Ако Гезине Льоч, Клаус Ернст и непристойните дрязги около безрадостното минало на ГДР или пък Сара Вагенкнехт и шепата прокудени от ГДР, които не стават дори за политически фолклор, - ако всичко това е ляво, та кой ще иска тогава да бъде левичар?

Демокрация или капитализъм?

Ляво в политически смисъл означава да защитаваш парламентарната система от враговете й и да се бориш за повече справедливост. Постът е вакантен, откакто социалдемократите се отказаха от него. Левицата обаче трябва най-после да се сбогува с химерата, че съвършеното общество се намира отвъд парламентарната система. Там дебне само Щази. И нищо друго.

Парламентарната система се нуждае от силни съюзници, защото е под натиск. Авторитарните надушват своя шанс: десният популизъм навсякъде печели привърженици, в Англия десните сформират "отряди за гражданска защита", а премиерът Камерън обмисля установяването на контрол върху Фейсбук и Туитър. В Германия пък вътрешният министър иска премахването на анонимността в интернет.

Демокрацията без демократи няма добри перспективи. Ние, както е известно, не учим достатъчно от историята. Но не бива да забравяме поне една поука от Ваймарската република: занемареното общество накрая загива. Когато става дума за това кое ни е по-важно, демокрация или капитализъм - кое ще изберем? И изобщо - ще ни оставят ли да изберем?