Пак ли ние ще спасяваме банките от фалит?

Банковият съюз е факт, а финансовите министри са доволни. Но дали и данъкоплатците имат повод за радост, щом няма да плащат вече от джоба си в случай на нови банкови кризи? Едва ли, тъй като банковият съюз е само един от елементите, с чиято помощ ще се реализират бъдещите планове. В крайна сметка обаче няма категорична гаранция за това, че държавите, т.е. данъкоплатците, няма пак да покриват разходите.

Вследствие на актуалната финансова криза "изгоряха" 1 600 милиарда евро от парите на данъкоплатците. Ако я последва нова, сходна по мащаби, банковият съюз със своя скромен ресурс от 55 милиарда евро, няма да е в състояние да покрие необходимите нужди. В такъв случай отново ще трябва да се намесят националните бюджети и Европейският стабилизационен механизъм /ЕСМ/ с неговите 500 милиарда евро.

Защита от бъдещи кризи

От банковия съюз би имало някакъв смисъл само ако е в състояние да предотвратява бъдещи кризи. За ранното разпознаване на рискове ще допринесе изграждането на постоянен, независим надзор над големите банки. Предвидено е и по-бързото закриване на закъсали банкови институции. От 2026 нататък ще започне да функционира и съвместният фонд, учреден от самите банки, който ще е последната бариера пред евентуална бъдеща криза. Собствениците и кредиторите на банките вече ще носят по-голяма лична отговорност за покриване на евентуалните рискове.

От ноември 2014 Европейската централна банка ще поеме пряк надзор над 128 големи банки, както и над 6000 други банкови институции. А дотогава предстои да се извърши т.нар. "стрес тест", който да установи истинското състояние на големите банки. Някои от тях са натрупали огромни стари задължения, а лошите кредити възлизат на около 1000 милиарда евро, са изчислили от консултантската компания "Ърнст енд Янг". Т.е. някои банки ще имат нужда от свеж капитал преди изобщо да се включат в банковия съюз.

Но кой ще трябва да плаща, ако някоя банка не издържи стрес теста? По този въпрос до последно имаше разногласия между финансовите министри на ЕС. В крайна сметка държавите, т.е. данъкоплатците ще са тези, които ще трябва да поемат бремето. Ако някоя държава-членка на ЕС не е в състояние да се справи, тя ще има право да иска помощ от Европейския стабилизационен механизъм /ЕСМ/, но при много строги условия. Федералният финансов министър Волфганг Шойбле успешно се противопостави на опцията за автоматичен достъп до средствата от фонда.

Приказките, че "черният петър" вече ще остава у собствениците на банките, звучат приятно за мнозина, но много по-вероятно е потърпевши отново да са данъкоплатците. Причината за това е следната: много от банките в лошо състояние са частично или изцяло собственост на държавата - т.е. и на данъкоплатците. В Словения, например, почти всички закъсали банки междувременно принадлежат на държавата.

Централната банка като основна опора

В момента Европейската централна банка поддържа банковата система в Европа чрез солидни финансови инжекции и манипулативно ниско ниво на лихвите. Това позволява на закъсалите банки най-вече от южна Европа да продължават да функционират. Независимо от това отпускането на кредити за бизнеса си остава затруднено. А и обещаваното спасение за банките, в крайна сметка, ще бъде финансирано от европейския данъкоплатец и вложител, тъй като лихвите по влоговете, които не компенсират дори инфлационния процент, водят до бавно, но сигурно унищожаване на капитали. По същия начин пада реалната стойност на застраховките за живот, на пенсионно-осигурителните ни влогове. А банковият съюз не може да промени нищо в това отношение.

Най-добре би било на банковия съюз да не му се налага действително да закрива банки. На това се надява и президентът на Европейската централна банка Марио Драги, включително и поради това, че пътищата за взимане на подобно решение са крайно усложнени. Предвидено е по тях да се произнасят управителният съвет на банковия съюз и общото събрание с 300 членове. А Европейската комисия и Съветът на финансовите министри имат право на вето. Известно е обаче, че когато някоя банка на практика е пред фалит, трябва да се действа максимално бързо, за да се избегне паниката сред вложителите и на финансовите пазари. Тъкмо това обаче изобщо няма да е възможно в рамките на приетия типично европейски компромис с нестабилна правна основа.