Вирусът, който забравял бъдещето

Забравям. Бъдещето. Казват било вирус. От типа на компютърните. Обаче не изтрива паметта, а операционната система. Просто няма връзка между файловете.

Образно казано имаш компютър, но го ползваш само да ти събира снимките. Е, можеш да крадеш и песни, филми, да гледаш порно, такива работи. Но дори не се опитваш да ползваш работните програми, защото останали без логичните си връзки, те са работни, но не са програми.

На всекиго се случва да отиде до супера и да забрави какво е трябвало да купи. Има дори виц за пенсионера, който върви по улицата с празна торбичка в ръка и се пита: „На пазар ли отивам, от пазар ли се връщам?“, но положението не е никак смешно.

Разговорите, които водя от години, са все едни и същи.

- Как си?

- Добре.

- А какво правиш?

- Нищо.

В един момент към тези разговори добавих на ум още един въпрос: „Защо?“. И понеже не успях да си отговоря, отидох на лекар. Та лекарят ми каза за този вирус, който забравял бъдещето, а без мисъл за бъдещето човек не бил в състояние да прави нищо. Или правел нищо. Това е докторска терминология, не знам кой е правилният израз. Питах доктора тази липса на бъдеще дали се лекува, вземат ли се някакви хапчета, той вика не. Човек взема хапчета, вика, защото очаква, че утре, след седмица, месец или година ще оздравее, а в твоята глава това утре, след седмица, месец или година е изтрито. Нямаш мотив да бъркаш в найлоновата торбичка с хапчетата, вика. Но се препоръчва да не се яде това, което ти се яде. Особено разните му там хранителни продукти.

В автобуса пък чух, че вирусът се разпространявал заедно със сметките за парно, ток и вода. Още с вземането им от пощенските кутии народът забравял за своето бъдеще.

Приближава, приближава, приближава

Проклетият му вирус удрял и през телевизора. Особено когато показвали говорещи глави. Човек като ги гледал/слушал, изпитвал чувството, че с всяка изречена от главите дума хоризонтът се приближава, приближава, приближава, докато накрая се изправя пред човека като огромна язовирна стена.

Странно, но и най-безобидният вестник да разтвори човек (в България вестници, които не обиждат, отдавна няма), вирусът също го хваща. Човекът чете във вестника, че честните хора живеят в мизерия и самота, а престъпниците в охолство и всенародна любов; че умът и талантът са чужди тела в организма на масовата посредственост и постепенно, страница след страница човекът забравя, че има бъдеще.

Ако все пак някой беше останал незасегнат от вируса и кроеше планове за себе си и децата в тази страна, то беше до деня, в който научи, че за да подсигури своята власт, правителството е решило да направи свои длъжници всички жители на държавата до девето коляно напред. (Репарациите, които изплащаше българският народ след всяка национална катастрофа, бяха до трето коляно.)

Лекари вече разказват, че последните думи на засегнатите от вируса към техните деца най-често са: „Парите за еднопосочния билет са в щайгата с компотите.“