Писмата, които Хонекер не получи

"Как спите, след като знаете, че хора биват измъчвани, малтретирани, потискани и зазиждани???", пита анонимният автор на писмо, което е трябвало да стигне до получателя си на 25 август 1983 година - точно за 71-вия рожден ден на Ерих Хонекер. По всяка вероятност другарят Хонекер е вдигал по това време наздравица с чаша пенливо вино "Rottkäppchen", а членовете на ЦК са го засипвали с похвали за заслугите му за възхода на ГДР.

Репресии, лишения и несвободи

В Политбюро изобщо не са били склонни да си развалят настроението заради писанията на някакви държавни изменници като автора на цитираното писмо. А още по-малко ги е интересувало как са живеели обикновените хора в ГДР. Милионите хора, които са свързвали този режим само с репресии, несвободи и лишения. Най-недоволните сред тях, които очевидно са били и най-смелите, са писали писма до държавното ръководство, в които са давали глас на възмущението си. Но тези писма никога не са стигали до получателя си, защото са били прихващани от Държавна сигурност. Впрочем, това е създавало доста работа на Щази: всеки ден са били контролирани по около 100 хиляди пощенски пратки. Да се отдели сеното от плявата е било трудна задача дори за всесилната тайна полиция.

Германският политолог Зигфрид Зукут е проучил цялата тази гневна кореспонденция и е включил 248 от тези писма в новата си книга "Гласове от народа". Зукут е експерт по темата - до 2005 година е бил шеф на отдел "Образование и наука" в Комисията за досиетата на Щази. Именно като служител в комисията той е имал достъп до 45 хиляди страници архивни документи, повечето от които са били събирани от Втори отдел на Главно управление XX за борба срещу противодържавните явления.

Авторът на книгата е искал да разбере какво е карало всички тези хора да пишат гневни писма до държавното ръководство. Всеки от авторите на тези писма си е имал своя собствена болка - някои са писали, за да изразят своята загриженост за състоянието на държавата, а други - просто от омраза към режима. "Хората са писали оплаквания, защото са били гневни", казва Зукут. Те недоволствали, че не получават жилище, че рафтовете в магазините са празни, че в завода, където работят, липсват резервни части за машините и съоръженията. Но най-много ги тревожели несвободите.

Нито едно от тези писма не е попаднало в централния архив, което може да означава само едно: че те не са стигнали до Хонекер, казва Зукут. Същото важи и за писмата, които гневни граждани на ГДР са изпращали до западни политици - например до германския канцлер Вили Бранд, до президента Рихард фон Вайцзекер или до баварския министър-председател Франц-Йозеф Щраус.

"А ние кога ще видим Япония?"

В селекцията на Зукут не е попаднало писмото на известния дисидент, а по-късно и депутат в Бундестага Райнер Епелман. В едно от писмата си до Ерих Хонекер, изпратено след негово посещение в Япония, Епелман го поздравява за това, че е имал възможността да види тази страна, след което го пита: "А кога възнамерявате да направите така, че и останалите 17 милиона граждани на ГДР да могат да пътуват до Япония?".

Епелман, естествено, не получил отговор. Писмото му по всяка вероятност не е стигнало до Хонекер. Както и хилядите други подобни писма. Част от тях обаче могат да бъдат прочетени сега в книгата "Гласове от народа", която Епелман нарича "факла на протеста срещу лъжата и безчовечността".

Siegfried Suckut: Volkes Stimmen, Deutscher Taschenbuch Verlag