Поражението на Европа на Косово поле

Първо, невъзможно е гражданин на страна като България да откаже правото на независимост на албаноезичните сръбски граждани: твърде много са аналогиите с българската история от османско време. Тъкмо националистите в България трябва да са най-ревностни привърженици на новата държава, защото тя укрепва собствената национална митология, но те предпочитат сърбите, вероятно по общи антиглобалистки съображения.

От друга страна етническото право на самоопределение има за България и скрито острие

доколкото в самата страна има компактни турски населения, подлагани във времето на Живков на унижения, подобни на онези, които преживяха косоварите при Милошевич. Етническото предефиниране на границите рискува да бъде катаклизъм, подобен на онзи, който на два пъти преживя континентът ни през 20 век.

Следвоенният мир се крепеше на тази догма: границите не се пипат

И ето сега, в самата Европа, при това като резултат от война и де факто окупация, границите се променят. Нещо повече, подобно предефиниране няма край, доколкото демографията, за разлика от правото, е нещо флуидно и променливо: малцинство в Сърбия, албанците стават мнозинство в Косово, където автоматически се появява едно сръбско малцинство, което иска да се самоопредели и всичко започва отначало.

Колкото повече признаваме етническите идентичности, толкова по-голяма става тяхната роля – започваш да имаш интерес да бъдеш различен, да наблягаш на спецификите си. Разбира се най-сериозен интерес от създаването на подобни държави най-вече имат елитите – онези, които сега ще стават косовски посланици, писатели, бизнесмени. Нелепа е разбира се и сръбската позиция с тяхното “Косово е наше”. Има нещо феодално в подобен възглед, значи земята на дедите ми, обляна с кръвта на героите, осветена от църквата, си е наша завинаги. А населението, което живее там, и то ли е сръбска собственост?

Първо земята при капитализма се купува и се продава. Второ, политическото й управление, днес произтича от съвременните хора, които живеят там, не от героите умрели преди векове. Случаят показа, че в ЕС няма ясна идея за отношението между етнос и нация, между територия и култура, между историческо и демографско право.

Тия работи изглеждат абстрактни, когато ги говорим по семинари, после някак изведнъж ни се стоварват на главата.

Липсата на обща позиция по Косово е най-драматичния провал на Съюза от последните години

След пагубната роля, която изигра европейската какафония в кървавия разпад на Югославия – когато Германия призна на своя глава Словения и Хърватска – поука днес си е взела практически само Франция, която пожертва своята традиционна сърбофилия. Но от това не последва единство: просто няма единен възглед за такива фундаментални неща като територия, гражданство, суверенитет. Какъв външен министър може да има подобен съюз, ако дори по такава възлова тема няма обща позиция? Всяка една обща позиция, независимо дали за или против, би била по-добра от това, което се случи.

След като грешката е направена, за България няма много други ходове от това да бави топката, да признае Косово, но сред последните. Влошаване на отношенията със Сърбия ще има много тежки последствия – нека споменем само, че оттам минава основният път към Западна Европа и да припомним изолацията през 90те години. От Косово, ако тази държава реално възникне, ще има полза доста по-нататък. Важното е този път България да не се престарава, защото казусът е сложен.