Поредната криза чука на вратата

Тези, които губят от големите кризи, винаги ги обявяват за края на света. Докато слушаме апокалиптичните песни обаче, трябва винаги да помним три неща:

Първо: досега всички кризи са обновявали и динамизирали капиталистическите икономики. Загива паразитното. Печели този, който държи авангарда на научно-техническия прогрес.

Второ: масите, обикновените хора са тези, които плащат сметката. Бедните страни страдат повече от богатите (въпреки, че кризата е по-бурна и всъщност започва при богатите).

Трето: след кризите винаги се появяват нови политически форми, невиждани и неочаквани структури, които остават за дълго.

Последното е най-важното, защото съдържа и „хепиенда” и опасността, но преди да го обсъдим да кажем две думи по първа и втора точка.

Америка няма и не би могла да „рухне”

не защото е силна (и силни са рухвали за месеци), а защото е флагман на науката и техниката и лидира човешкото развитие в този смисъл. Със сигурност обаче тя няма да може да живее „както досега”, нито толкова самостоятелна, нито с толкова слаба навътре - силна навън държава. Разбира се, сегашните лидери правят всичко възможно, за да заобиколят проблема; те „измолиха” от хората цели 700 милиарда долара за неясен план, който просто отлага нещата (може би със седмици, може би с месеци, не вярвам да е с години). Но защо тези пари да помогнат? Ще дадат на банкерите време да станат „съзнателни”, да се превърнат в алтруисти и безсребърници ли?

(Ние, софиянци, имаме същия случай в капка вода: даваме 50 милиона лева „за парното”. Кой ги дава? Тези без парно, тоест средно по-бедните. На кого? На тези с парно, тоест на средно по-богатите. Защо? Защото не искаме да променим реда, искаме по старому. Но не може по старому. И в „Кремиковци” наливаме, но не само столичани, а всички българи...)

Но все пак най-важното за нас, европейците, са новите, невижданите политически форми. Няма да гадая за самите тях, но е сигурно, че те могат да текат в две принципни посоки. Преди 80 години САЩ реагират на дълбоката криза с обновяване, с „ню дийл” на Рузвелт и стават първа сила в света. Европа – обратно – рязко се фашизира, загиват половината демокрации, в крайна сметка се стига до най-голямата в историята война. Тоест в САЩ намират регионално решение.

В Европа търсят и „намират” национални решения

Виждам съвсем ясна аналогия днес, само че на ниво по-горе. Може би светът ще потърси глобално решение. Тогава за броени години ние ще имаме нещо като „световно правителство”, макар и съвсем изненадващо. Може някои (най-вероятно САЩ) да останат в рамките на регионалната реформа – ако така стане, жална им майка: никой още не е виждал „озверял консуматор”, но той със сигурност прилича на предшествениците си – озверелите маси...

Така че, политическата роля на обединена Европа в тази криза е огромна. Тя е, която може да поеме инициативата (защото има не само материален, но и символен ресурс). Тя е, която може да се „разбере” и с Русия, и с Индия, и с Китай и с Бразилия.

Но. Има едно огромно „но”. Тя е крайно нецентрализирана за тази си роля. Все още няма телефон, по израза на Кисинджър.

Кризата ни „хваща” с интересни, авторитетни не само в своите страни лидери: Саркози, Меркел, Сапатеро.

Така че разговорът не е за банки, не е икономически. Той е строго политически и чука на вратата.

Тази публикация е съвместна с вестник „Труд”.

Други текстове от същия автор: www.raichev.org

За отзиви и коментари: a.raichev@gallup-bbss.com