"Превърнаха ме в развалина": В лагера за превъзпитание
14 август 2020Когато я видиш за първи път, е трудно да повярваш, че тази енергична жена с вглъбен поглед е преминала през ада. Бившата държавна служителка и директорка на няколко детски градини междувременно е получила убежище в Швеция, но заплахите от Китай не спират да валят. Тя обаче не се страхува: „Чувствам се длъжна да разкажа на света моята история“, казва Сайрагул Саутбай.
През 2017 казахката попада между колелата на китайската репресивна машина. „Нейната невероятна сила ѝ е помогнала да преживее огромните страдания, които е изпитала“, разказва Александра Кавелиус, съавторка на Сайрагул на книгата „Главен свидетел“. Това е и първата въобще книга за зверствата в китайските „превъзпитателни“ лагери за уйгури и други етнически малцинства в Китайската Народна Република (КНР).
"Културен геноцид"
Сайрагул е родена в Казахския автономен окръг на провинция Синцзян – област, компактно населена с етнически уйгури в Северозападен Китай. Преди четири години 43-годишната тогава жена попада в „лагер за превъзпитание". Официалната версия на управляващите е, че там се превъзпитават потенциални ислямски терористи, които биват обучавани на китайски и въвеждани в китайската култура.
Сайрагул обаче разказва за масови изнасилвания, фиктивни съдебни процеси, зловещи медицински експерименти, както и за т.нар. „черна стая“ – така се наричало помещението за изтезания, в което имало електрически стол. По думите ѝ, тя също е била изтезавана там, докато не изпаднала в безсъзнание.
Официално Синцзян се води автономна уйгурска област, но Сайрагул го нарича „най-големия затвор под открито небе“. По данни на правозащитни организации, там има около 1 200 подобни лагери с милиони затворници. В интервю за германската общественоправна телевизия през 2019 г. синологът Адриан Ценц каза следното: „Там се случва нещо невероятно. Систематичното интерниране на едно цяло етнорелигиозно малцинство навярно е най-масовото след Холокоста.“
Казахи живеят не само в днешен Казахстан, но и на територията на днешна Монголия, както и в Северозападен Китай. Именно там се установява и семейството на Сайрагул.
Без права
Доколко е безнадеждно положението за хора от казахското малцинство, Сайрагул осъзнала твърде рано. В детската градина залепвали устата на сина ѝ с лепенка, за да не говори на казахски. Това станало причина съпругът ѝ, заедно с двете деца, да емигрира в Казахстан. Към тях трябвало да се присъедини и Сайрагул. Но не ѝ било писано скоро да види децата си: китайските власти иззели задграничните паспорти на хората от мюсюлманското малцинство, а после подели т.нар. „програма за културен обмен и дружеска взаимопомощ“.
Осем дни в месеца казахи, уйгури и представители на другите малцинства били длъжни да живеят в китайски семейства и да изучават тяхната култура. На практика, обаче, те се оказали в ролята на роби – вършели тежката работа, били заставяни да ядат свинско месо, а жените били принуждавани към интимни отношения с „домакините“. Всичко това било документирано и фотографирано от китайците, предавано на властите и дори качвано в интернет – за присмех и унижение.
Тормоз, изтезания, изнасилвания
През 2016, когато са открити първите „превъзпитателни“ лагери, не минавал и ден, без да изчезне някой от селото на Сайрагул. Понеже това можело да се случи на всекиго, хората си подготвяли пакети с вещи от първа необходимост, окачени на вратата. Един ден дошъл и нейният ред. Като учителка тя трябвало да преподава китайски в лагера и да учи затворниците на пропагандистки песни. Заключили я в стая с бетонен под и пет камери за видеонаблюдение. На площ от 16 кв.м. били натикани 20 души. Всички трябвало да носят униформа и белезници на ръцете.
В младостта си Сайрагул изучавала медицина. Затова тя била разпределяна да работи в болницата, където ставала свидетелка на медицински експерименти върху хора, с цел да предизвикат безплодие у жените. Веднъж станала неволна свидетелка на масово изнасилване на момиче от охранители - пред очите на 200 затворници. Който от тях проявявал съчувствие, сам ставал жертва на унижения и изтезания.
Тежка травма
След пет месеца, прекарани в лагера, Сайрагул била пусната на свобода и успяла да избяга в Казахстан, където преди две и половина години най-сетне се видяла с мъжа и децата си. Казахстан обаче ѝ отказал убежище, тъй като била влязла нелегално в страната. По-късно Швеция се съгласила да приеме Сайрагул и семейството ѝ.
Със сълзи на очи тя разказва за върнатата ѝ свобода, за което е безкрайно благодарна на Швеция. Там тя и семейството ѝ учат шведски, а децата ходят на училище – липсват ѝ само контактите с близките от Синцзян. Травматичните спомени не ѝ дават покой. В своята книга Сайрагул Саутбай пише: „От напълно здрав човек, на 43-годишна възраст в лагера ме превърнаха в развалина“.