10 BG Erdkunde
17 февруари 2011В нашата родина право да осъждат на разстрел обикновено имат законодателната, съдебната, изпълнителната, четвъртата и други власти.
Мястото на разстрелите се дискутира в парламента от различни разцветки на политическия спектър. Айде да ви водя в моя избирателен район – предлага един народен избраник, друг му опонира, че в неговия район всички са много застреляни, трети депутат казва, че и едните, и другите са маскари, затова по-добре да палят сините лампи и да запрашват към неговия район, където ще ударят и нещо друго. Прави се запитване до министъра на вътрешните работи относно оръжието, с което ще се извършват убийствата – карабини, автомати или обикновени ловджийски пушки. Гласува се дали да се покани местният поп, който да благослови начинанието, или жертвите ще бъдат изядени просто така.
Разстрели в името на народа?
Хванали гората, представителите на народа се обединяват около ликвидирането на безразличните към съдбата на България и забравят, че само преди часове са си играли на кръвни политически врагове, симулирали са политически оргазъм от трибуната на парламента и са писали на вратите в тоалетните „Опозицията е гей!“ и „Долу Левски!“.
Между два изстрела се ражда идеята да се промени наказателният кодекс, като най-после се удовлетвори желанието на народа да се въведе всеобщо смъртно наказание, а екзекуторите да се избират на парламентарни избори.
Законодателната власт напредва смело към своята заветна цел, всъщност между нея и животните вече има само една крачка.
Съдии, прокурори, следователи и адвокати се чувстват длъжни да присъстват на всяко убийство, независимо дали то се осъществява с бренеке или със сачми. Единственото, което има значение за магистратите, е дали разстрелите се извършват в името на народа, или сред убийците се промъкват разни монархисти, които разстрелват в името на Негово Величество. Нали е ясно, че убийците не са престъпници, а обикновени мутри, крадци, контрабандисти, мафиоти и щом са в една дружинка със следователите, съдиите и прокурорите, посмъртно не могат да станат престъпници.
По конституция над магистратите стои само Бог и когато народът казва за някое животно „Господ да го убие!“, той призовава съдебната власт да си свърши работата.
Ако някои хора изобщо се замислят какво и как да убиват, това са представителите на изпълнителната власт. Те единствени имат чувство за човешко достойнство и един министър на здравеопазването, например, никога не би си позволил да стреля по пъдпъдък или заек, такъв вдига пушката само срещу екземпляр от своя ранг – лисица или дива свиня. Няма нищо по-уронващо честта на един генерал, ако той причаква жертвите си скрит като долен катаджия зад някакви храсти – българският генерал преследва целите си изправен гордо върху бронята на своя танк или, по примера на своите американски братя по оръжие, скача в първия хеликоптер, пуска до дупка „Полетът на валкириите“ и едва тогава натиска спусъка.
Най-трудно убиват премиерът и президентът
Те са толкова големи, че в цяла България не може да се намери същество, което да заслужава да бъде разстреляно от тях. Внасят се отделни лъвове и слонове, но и те не са в състояние да задоволят амбициите на първите ни държавници. Обидно е някакси да се возиш в Мерцедес от лимитирана серия, а да не можеш да застреляш един от малкото останалите архари на земята. Но пък нали затова са тези правителствени самолети, да плеснат с криле и да обикалят земята, догде намерят българския интерес и го убият.
От всички хора с пушки най-мъчително разстрелва духовният елит на нацията - призваните да очовечават човека с музика, слово и телевизионни предавания като „Лека нощ, деца“, „Big brother“ и „На гости с бъклица и дрян“. Сърцето ни се къса, като ги гледаме как докато с едното око се прицелват, с другото пускат по една предателска сълза. След това още не измили кървави ръце от дрането на убитите, сядат зад компютъра и пишат покъртителни разкази за предсмъртната агония на своите жертви, как потрепвали с крачета, как в отворените им, сълзящи очи се оглеждало небето и самият Бог, който създал такива изверги като убиващите за удоволствие. Само като си помислим за богатата душевност на тези хора, разплакали милиони зрители и читатели, не трепнали пред „Отнесени от вихъра“, „Титаник“ и „Мелодия на сърцето“ – направо краката ни омекват, сякаш самите ние сме осъдени на разстрел, а в гърлото ни засяда буца, която ни пречи да продължим урока си по география.
Затова и този урок по география на България завършва, а с уроците на географията ще продължим друг път!
Очаквайте продължение!