Проблемът "Иран"

Интереси срещу идеали - това е класическият клинч на външната политика на демократичните страни. Главните етапи са добре познати: унгарското въстание, Пражката пролет, полската Солидарност, безизходицата на дисидентите, изтребленията в Африка, оранжевата и розовата революция в Украйна и Грузия.

Сега ни измъчва Иран, чиито смелчаци трябва да извадят от стопроцентовите ни симпатии нашите стратегически интереси. А те не са за пренебрегване. През 1956 година Западът подстрекаваше унгарците с разпалени призиви, но когато съветските танкове плъзнаха по улиците на Будапеща, Западът изостави хората на съдбата им.

Поуките от историята

Разумът повелява предпазливост, не само защото никой няма желание да умира за Техеран. А защото и никой не знае кому всъщност помагаме с протестите си. Режимът на Хаменей заклейми още от самото начало "ционистите" и Запада като подстрекатели на революцията, а шовинизмът си остава най-доброто средство за укрепване на властта.

И все пак нещата не са така прости. Съществуват безброй нюанси между извръщането на погледа и скандирането. От една страна френският президент, който пръв заплю изборната измама като "безобразие", от друга американският президент, който първо мълчеше, а сетне се задоволи просто да изрази своята "дълбока загриженост". Засега "промяната" и "надеждата" си остават в Америка. Между двамата, но много по-близо до Саркози, застана Ангела Меркел, която заяви, че е на страната на хората в Иран, "които искат да упражняват правото си на свобода на мненията и на събиранията". Германската канцлерка без заобикалки призова за провеждането на нови избори.

Колко странно - Европа и Америка размениха ролите си. "Промяна чрез сближение", разбирай "примиренчество", беше навремето германски специалитет; сега Обама поучава, че политическите различия между Ахмадинеджад и Мусави не били "толкова големи, колкото се твърди".

Дали това наистина е чиста проба реална политика? Щом иранският режим и без това хвърля вината върху различните "сатани" (Нетаняху следва впрочем такта, зададен от Обама), тогава човек може спокойно да си каже истината - цената е една и съща. На второ място прекаленият стремеж да не се дразнят иранските управници е контрапродуктивен, тъй като сигнализира слабост по адрес на един режим, слабост, от която той се възползва вече многократно в конфликта около иранската атомна програма. На трето място по този начин се подценява престъпно собствената ни тежест.

Иранският режим се олюлява

"Върховният водач" изразява веднъж съмнение в законността на изборите, после пък ги превъзнася като "глас божи"; веднъж иска второ преброяване, после заплашва с насилие. Затова би било повече от наивно да се вярва, че едно благоразумно разставяне на верните акценти няма да окаже въздействие върху борбата за надмощие вътре в управляващата клика.

С "промяна" и "надежда" в Америка бяха спечелени избори; в Иран тези две думи биха били ориентир за борците за свобода. Последните знаят, че рискуват живота си - и щяха да знаят, че не са сами. Солидарността не е гаранция за победа, но може да въздейства сдържащо. Който подкрепя открито демонстриращите, подтиква към въздържание онези, които искат кървава баня.