Пряко от Париж: животът продължава!

На ъгъла на „Рю Оберкампф” и булевард „Ришар Леноар” парижани се натъкват на шокиращо дежа-вю. От едната страна - полицейски заграждения, автомобили със сигнални лампи, въоръжени до зъби антитерористи, а от другата – подвижни телевизионни станции, камери и журналисти, дебнещи потенциални събеседници.

Само километър по-нататък в началото на януари същата гледка можеше да се види след нападението срещу „Шарли Ебдо”. Днес сцената се е преместила в близост до авеню „Волтер”, където нощес се разигра най-ужасната и най-кървава част от терористичната серия: в клуб „Батаклан”.

Броят на жертвите продължава да расте, а в болниците са настанени много тежко ранени хора. Всички се опасяват, че в близките часове може да има и още атентати. Та нали през януари това вече се случи.

Между съчувствието и делника

По обяд в събота на лобното място прииждат все повече парижани с цветя, бели и червени рози, които полагат край загражденията. В дъното се вижда червената фасада на „Батаклан”, където полицията вече е докарала огромна подвижна лаборатория и е започнала идентифицирането на жертвите. Но все още не е известна съдбата на мнозина изчезнали. Горещите телефони в парижката столица направо прегряват, а дежурните се опитват да отговорят на хилядите тревожни въпроси. Парижки семейства обикалят из болниците в града, издирвайки своите изчезнали деца, отишли предишната вечер на хеви-метъл-концерта.

Съботните парижки вестници излизат на първа страница с кървави фотографии и заглавия като „Шок и ужас”. В същото време животът наоколо си тече. Младият касапин в съседното магазинче траншира телешко и в отговор на въпроса ми просто повдига рамене: „Какво ли да направиш срещу подобна лудост?” Лично той не се тревожел нито повече, нито по-малко. Защото тъй или инак не бил в състояние да стори каквото и да било, ако някой ненормалник се втурне с автомат в месарницата му. Питам го дали мрази мюсюлманите. „Не, не, това са глупости. Тук си имаме работа с неколцина налудничави.” Оливие, така му е името, не смята, че правителството носи някаква голяма вина: „Какво ли могат да предприемат? Да сложат по едно ченге зад всеки храст? Животът продължава” – с това обобщение Оливие затвърждава впечатлението, че не е човек, който изпада в превъзбуди и фатализъм.

"Всеки от нас можеше да се окаже на прицел"

В съседния магазин за вино собственикът Сирил също не вини правителството на Оланд: „Взеха някои правилни мерки, какво друго?” И Сирил смята, че полицията не може да бъде едновременно навсякъде и ми разказва, че живее точно до ресторанта, където атентатори нанесоха първия си удар в петък вечерта и убиха дванайсет души.

„Имахме гости за вечеря и по едно време чуваме отвън бум-бум-бум. Аз викам на приятелите: Абе тия идиоти да не мислят, че е националният празник с тая пукотевица? После обаче бързо разбрахме, че не били фойерверки, а стрелба с автоматично оръжие. И си рекох наум, че ако приятелите бяха закъснели само с половин час, можеше и те да си идат мърцина.”

Сирил също гледа на трагичните събития по-скоро философски. В такъв момент, когато просто ей-тъй можеш да се простиш с живота си, започваш да мислиш за важните неща, казва той. „И нали все гледаме кадрите с нещастните мъртви деца в Средиземно море – същата нелепа смърт…” Според него дълбоките причини за тероризма трябва да се търсят в сбърканата политика по отношение на Ирак и на ужасяващата гражданска война в Сирия. Сирил не обвинява френското правителство заради бомбардировките срещу „Ислямска държава” – друг вариант просто нямало, смята той. Вече е научил, че „Ислямска държава” пое отговорността за терористичните атаки, към нея беше отправено и обвинението на президента Оланд.

"Няма да се поддадем на терора!"

Отсреща през улицата дълга опашка се е наредила за кроасани и френски хлебчета пред една шикозна хлебарница. Вярно, че правителството призова парижани по възможност да си стоят у дома, но сякаш мнозина не обръщат внимание на това предупреждение. Не мога да повярвам на очите си колко спокойни и отпуснати са хората наоколо! На опашаката разговарям с един млад баща, който се тюхка заради децата си: „Всичко е затворено – училищата, басейните, музеите. Чудим се къде да ги заведем просто.” И той е на мнение, че животът трябва да продължи както обикновено. Защо да доставяме на терористите тази радост и да се изпокриваме в миши дупки? Да, правителството предприе масирани мерки срещу тероризма, а през пролетта прокара и закона за подслушването, но какво повече от това да направи? – чуди се и новият ми събеседник. Не можеш просто тъй да вкараш в затвора всеки, който ти се вижда подозрителен, нали? Младият баща слушал сутринта по радиото коментара на някакъв консервативно настроен автор, който предлагал нещо подобно.

„Да подават оставка, всичките! Правителството на Оланд се провали, вътрешният министър да си ходи веднага!” – пали се съседът на опашката. Хората наоколо обаче видимо не са съгласни. „Та нали по този начин ще се огънем пред терористите и страната ще се дестабилизира?” – тихичко коментира една дама с торта в кутия. Клиентите в тази луксозна пекарна са парижани от доброто общество, които в днешния съботен ден са сплотени както около потресението и скръбта си, така и около някакъв колективен фатализъм: „Не бива сега да се нахвърляме срещу всички мюсюлмани! Това е животът, никой не може да предвиди или да предотврати онова, което има да се случва. Но животът продължава!” – под такива изречения сякаш се подписват повечето ми събеседници в съботния ден. И, разбира се, всички те съчустват от сърце на родителите, изгубили своите деца в „Батаклан”. „Това е ужасно, как могат да сторят подобно нещо на дечицата?” – вълнува се една възрастна дама.

Въпрос, който днес остава без отговор.