Радев и голямата заплаха

"Някои съзряха в предложените идеи ограничаване на права. Най-важната защита на правата на българските граждани зад граница е да могат да се върнат в една независима и суверенна България." Тези думи са част от обръщение към нацията на държавния глава Румен Радев, направено във вторник следобед. Изказването му дойде след едноседмичен скандал, в който бяха замесени неговата администрация и Министерството на правосъдието.

Скандалът избухна в началото на миналата седмица, след като от ведомството бе оповестен проектозакон, с който се въвежда т.нар. "уседналост" за всички видове избори у нас. Подобна норма на практика отнема правото на глас на огромна част от българските граждани, живеещи зад граница. Около проекта се разшумя много и изведнъж от правосъдното ведомство бе уволнен служителят Любомир Талев. Според ръководния екип в министерството, той е качил за обществено обсъждане текстове, които не са били съгласувани с министъра.

След като бе уволнен Талев даде серия от интервюта, в които твърдеше, че предложенията за уседналостта са написани по искане на президентството. Нещо повече: той предостави инфомация, която "уличаваше в законотворчество" правния секретар на държавния глава - Емилия Друмева. Информацията не бе коментирана от президентството. Всъщност, в продължение на седмица от "Дондуков" 2 не се разграничиха от случая. Въпреки че е пределно ясно: президентът в България няма право на законодателна инициатива. Когато дебатът ескалира, от президентството  разпространиха позиция на Радев, в която той заявява, че няма да мълчи и да бездейства, когато се засяга суверенитетът на страната.

Какво каза президентът

В последствие, когато бе обявено обръщението към нацията, се появиха дори слухове, че държавният глава ще инициира референдум по темата. Това обаче така и не се случи. И за сметка на слуховете за поредното популистко допитване Радев обяви, че проблемите се състоят в това, че има не само опити за външно вмешателство в изборния процес, а и "целенасочени опити за систематично и дълбоко проникване и влияние върху обществото и политическия живот на страната".

Той на практика подкрепи орязването на избирателните права на българите в чужбина, приветства "куража" на правосъдното ведомство, което направило "конкретни предложения в отговор на обществените очаквания" за защита на националната сигурност. А в последствие препоръча на парламента да направи законови промени в тази посока. Въпреки уж демонстрацията на твърда позиция, Радев не призна идеологическо авторство над текстовете, които опита да предложи "през задния вход" на бъдещия парламент. 

Всъщност казусът със законопроекта показва няколко системни проблема за българската политическа система. И създава още един потенциален.

Отказ да бъде коректив

Потенциалният проблем е вживяването на държавния глава в ролята на законотворец. И ако този първи законотворец на републиката бъде припознат от мнозинство в парламента, законодателната власт ще се окаже без коректив. Т.е. както доц. Кристиан Таков вече написа – президентът, инициирайки промени в нормативната уредба, на практика се отказва от правото си на вето, дадено му от конституцията. 

В страна като България, в която разделението на властите е не просто условно, а съвсем декоративно, намесването на президента пряко в политическия процес крие опасност от тоталното подчиняване на институциите. А оттам и на тоталното омаловажаване на гражданите и техните права. Първата крачка в тази посока вече бе сторена с изказването на Румен Радев, цитирано в началото. Изказване, от което става ясно, че правата на българите в чужбина са по-маловажни от правата на българите в България. А това е всичко останало, но не и теза на "обединител на нацията".

Освен че е алармен звънец за поредна потенциална опасност пред демокрацията, изявата на президента разкрива и няколко системни проблема в България. 

Първият от тях е, че държавата ни на практика или е разграден двор, или етническата карта е "плашило", което ще се показва преди всички избори. 

И още три проблема

В обръщението си към нацията президентът в прав текст заяви, че има заплаха за националната сигурност. Преди него тази тема бе експлоатирана както от ДПС, така и от националистите. От нея се възползваха и БСП, и ГЕРБ. В този дебат обаче има един голям липсващ. И това са службите за сигурност. Защото логиката сочи следното: ако наистина има заплаха за суверенитета на страната ни, какво правят службите, къде е прокуратурата, къде е МВР? И защо усилията за противодействие на тази "угроза" не са съсредоточени именно там, ами се пренасочват към служебна администрация, преди сформирането на редовен кабинет и действащ парламент?

Още нещо – до момента никой от изговарящите "турската заплаха" не е дал адекватно обяснение – какво иска Турция от нас, след като се опитва да се намеси във вътрешните ни работи?

Вторият системен проблем, разкрит от действията на Румен Радев, е тема, изговаряна отдавна под сурдинка в българската политика.  ДПС не е проблем за политическата класа у нас. Напротив – ДПС държи монопола върху "добрите" гласове от Турция, ДОСТ – върху "лошите". А по същество това са едни и същи избиратели, рекетирани първо от Доган, а впоследствие от Ердоган. Разликата е единствено, че Румен Радев стана държавен глава благодарение и на "добрите" турски гласове.

Третият проблем е следният: в последните години в България политическият дебат е белязан от национализъм. Не от патриотизъм, родолюбие и прочие, а от национализъм. Той е онази панделка, която продава на избирателя политическите теза, без значение каква е тезата. Той е онази носталгия по твърдата ръка на социалистическа България, по която, за съжаление, копнее голяма част от населението. Националистическото говорене крие редица беди, които вече започнаха да ни сполетяват.  Досега бяха само в законодателната власт (пример – влиянието на Патриотичния фронт в предходния парламент). Сега вече са проникнали и в институцията, която трябва да бъде коректив на законодателната власт.  Примерът отново са думите на Радев, че едва ли не има по-важни неща от коснтитуционните права. Подобни тези, изречени от институционална трибуна, могат да бъдат илюстрирани със снимка, изобразяваща Валери Симеонов, който блъска възрастна жена на границата. Те на практика са едно и също. 

Скандалът около "уседналостта" загатва още един системен проблем. Може би най-важният. Действията на президента създадоха усещането, че той "трасира" пътя на промени в изборното законодателство, облекчавайки бъдещата власт от "подобна отговорност". Усещането за "договорка" е натрапчиво. Подобни съмнения могат да бъдат разсеяни само ако президентът ясно заявява мнението си, а не подпъхва законопроекти. Защото най-големият капитал на президента е ясно и на висок глас да повдига въпроси за обществен дебат. Всичко друго изглежда като мишкуване, задкулисни договорки и игра "на дребно". А това не е добро обещание за институциите и обществото.