Рашидов, Христов и "дебилите"

В този парламент няма ясно разграничение между опозиция и управляващи. В предходния - също. В по-предния - също. Образуват се мнозинства по интереси, а по вота на отделните парламентарни групи лесно се вижда чии са въпросните интереси. Сблъсъците между формациите са на повърхностни теми, а след почти 30-годишен преход отново започна да се говори за комунизъм и антикомунизъм. Като цяло държавата се управлява от една пихтиеста маса, която е съставена от сложни политико-икономически интереси, протектирани от съдебна върхушка.

Това са част от изводите на коментатори, анализатори и политици през последните няколко години от битието на държавата. В зависимост от степента на достигнатото омерзение, гражданите протестират заради всичко гореизброено. В един момент обаче съпротивата им спира.

Спряла е и сега. И само от време на време се появява някой “дразнител”, който да провокира възмущение. За жалост бунтът все по-често се развива само в социалните мрежи. Още по-жалкото обаче е това: гражданското общество до такава степен повярва, че нищо не зависи от него, че белезите за базисно съглашение в обществения живот вече не будят никакво възмущение. Нещо повече - подминават се като нещо напълно естествено, заради което дори няма нужда да се хабят приказки. Тъй като така или иначе нищо не може да бъде променено.

По повърхността

Ето защо натрупаното недоволство често избива в наглед повърхностни ситуации. Такива, срещу които съпротивата изглежда лесна, а отчитането им не изисква кой знае какво задълбочаване.

Само в рамките на броени седмици народният представител от БСП Иво Христов обясни, че 80% от българите са дебили, а бившият министър на културата и настоящ депутат от ГЕРБ Вежди Рашидов на практика потвърди това негово съждение.

Първият оповести възгледа си на сбирка със симпатизанти на социалистите в Раднево. Там той заключи, че 80 на сто от жителите на България са дебили и не могат да се подписват.

Само няколко дни по-късно, на фона на всеобщото възмущение от страна на ГЕРБ и симпатизантите им, ексминистърът на Борисов Вежди Рашидов на практика увеличи още повече процентите на дебилите, заключавайки, че хората, останали да живеят в България, “не стават за чеп за зеле”.

"Има нещо изместено в нас. Ние сме изтървали границите на свободата и сме отишли в други граници. И това е нашата драма и ще бъде нашата драма. Ние, държавата, инвестираме много пари в образованието на децата. Ние създаваме квалифицирани кадри и ги изпращаме да служат на друга държава и да плащат данъци на друга държава. Тук остава онова, дето не става за чеп за зеле и това не е добре за държавата. Това е пътят на закриването, унищожаването на една държава", каза Рашидов пред националната телевизия.

На пръв поглед - просто глупост

На пръв поглед и двете заключения на депутати от управляващата и от основната опозиционна партия са признак на нищо повече от глупост. А и ще излъжем, ако кажем, че голяма част от българите не мислят по същия начин за останалите си съграждани.

Въпросът в случая обаче е друг - осъзнават ли различните представители на властта своето място? Ако отговорът беше положителен, вероятно нямаше да правят подобни заключения. Думите им реално показват тяхното отношение към избирателите. Сочат и друго - арогантност, дебелашко разбиране за света, кръчмарски речник. Все констатации, които не говорят добре нито за тях, нито за избралия ги суверен, на който функция са и Иво Христов, и Вежди Рашидов.

Тук е редно да се внесе следното уточнение - българите по света и българите в България не се различават кой знае колко един от друг. Народните им представители пък не се различават от всички тях.

Ругаенето по другия отдавна е на мода в България. Но по съвсем друг начин изглежда генералното заключение на политици, които са представители на най-големите партии в страната. Защото разкрива отношението им не просто към тези, които ги избират, но и към упражняването на властта.

Вторият план

Нито Вежди Рашидов, нито Иво Христов, нито Бойко Борисов, който преди години намекна на среща в Чикаго, че материалът е лош, се приемат като функция на този материал. Те имат самомнението, че са негови началници. И няма как да е иначе, след като същият този материал се обижда само когато му кажат в прав текст, че е кофти. Когато му го показват, без да го изричат, той просто го приема. Тихо и кротко.

Когато всички партии вкупом избират Висш съдебен съвет, материалът мълчи. Когато представители на властта заплашват медии, материалът мълчи. Когато спират лекарства за онкоболните, материалът мълчи. Когато управляващи и опозиция се карат не дали са корумпирани, а кой е по-корумпиран, материалът пак мълчи. Мълчи и когато всички вкупом слугуват на Пеевски.

И така стигаме до момента, в който материалът сам е показал, че е дебилен. И че не става за чеп за зеле. Защото по базисните теми той си мълчи. Именно в този момент някой Рашидов или някой Христов просто констатира, че материалът е лош. Впрочем, ако не беше такъв, нямаше да ги има и хората, които сега диагностицират неговите дефекти. Защото добър материал не може да излъчи такива представители.

Именно когато "80-те процента дебили” (по Иво Христов) се събудят от дълбоката си летаргия, политици като него и като Вежди Рашидов вече няма да са възможни. Защото няма как да са производни на качествен материал.