Руската църква и шамарите
15 септември 2016Руското общество, съставено от хора с напълно противоположни възгледи и ценности, отново заприлича на бурно море. Този път бурята са разрази около един от "вечните" въпроси: редно ли е родителите да бият децата си? Руските законодатели вече стигнаха до заключението, че за физическо наказание на дете родителите може и трябва да бъдат осъждани на две години затвор. Сега президентът трябва или да покрепи тази идея, или да я отхвърли. Но преди да сме научили решението му, в битката се включи Руската православна църква (РПЦ). "Няма никакво съмнение, че децата трябва да бъдат защитени от истински престъпни деяния", четем в изявлението на РПЦ. Но "няма реални основания да смятаме за престъпни посегателства и онези разумни и умерени физически наказания, които любящите родители налагат при възпитанието на децата си".
Отстоявайки правото на родителите да наказват децата си с бой, църквата се опира на традиционната руска нравственост и на Стария Завет. И точно в това е бедата. В Стария Завет, на който се позовава църквата, се срещат оправдания за всякакви жестокости, а размишленията, че Бог наказвал този, когото обича, приличат на църковен садомазохизъм.
Сбогом, доктор Спок!
Що се отнася до традиционната нравственост, която уж оправдава физическите наказания - достатъчно е да прочетем книгата на Николай Евреинов "История на телесните наказания в Русия", за да се убедим, че именно физическите наказания са нанесли чудовищен удар по формирането на личността на руския човек. Сбогом, доктор Спок! Съветската интелигенция си беше загубила ума по тебе. Тя трепереше за децата си. Но тези деца пораснаха, сами станаха родители - и сега подкрепят църквата. А руските либерали-правозащитници напразно ахкат и охкат. Какво значи "разумно и умерено физическо наказание, наложено от любящите родители"? За кого е умерено и за кого - не? За кого е разумно и за кого - неразумно? На какви везни да го претегляме?
Моите родители са ме били три пъти в детството ми. И тези удари, които добре помня и до днес, бяха преди всичко шамари по психиката ми. Спомням си например как един ден майка ми чистеше за пръв път жилището ни с прахосмукачка. И понеже не беше на "ти" с този уред, изобщо не забеляза, че маркучът се беше изскубнал от прахосмукачката и тя напразно шеташе из стаята. Отстрани изглеждаше много смешно. Не се сдържах и се разсмях. Майка ми обаче реши, че злорадо ѝ се подигравам и ми зашлеви оглушителен шамар. Не започнах да се оправдавам или да се извинявам (а и за какво?), тъй като по правило физическото наказание отучва детето да се извинява.
Статистиката за детските беди, причинени от насилие, е чудовищна. Всяка година 2 000 деца в Русия се самоубиват, десетки хиляди бягат от дома си, 1 600 умират от ръката на родителите си. Да се застъпваш в тези условия за "умерени" физически наказания си е направо безумие.
В много западни страни са провеждани мащабни изследвания, свързани с физическите наказания на децата. И на запад доскоро децата са били наказвани с удари и шамари, без да има закон, който да го забрани изрично. Но всичко това е ставало във времето на нашите родители. Защото постепенно учените стигат до единодушното мнение, че макар за кратко време да става по-послушен, в перспектива шамаросаният малчуган не само губи доверие в родителите си, но и проявява склонност към агресия и асоциално поведение.
Това е път към пъкъла
Руското общество, което и без друго е склонно към агресия, доколкото именно агресията се превърна в гарант за оцеляване, не забелязва най-важното в дискусията около физическото наказание - а именно, че то е признак за безсилието на родителите, за тяхното неумение да намерят ключ към детето си. Аргументите в защита на шамарите и на боя с колан, които църквата смята за "разумни наказания", всъщност са призив за разправа с формиращата се личност. Вече пораснали, някои от тези личности казват например: ако бащицата милиционер не ме беше пребил в участъка, щях да стана престъпник. Благодаря за побоя! А това вече е многозначително свидетелство за състоянието на обществото. Излиза, че или те "спасяват" чрез бой, или ставаш престъпник. Тази логика е свръхархаична.
Физическите наказания, самобичуването, смъртното наказание - всичко това е широко разпространено в редица ислямски страни, където господства шериатът. А Руската православна църква? Тя отдавна е поела по свой собствен път на религиозния фундаментализъм, който ѝ помага да обслужва авторитарната държава. Във всеки случай обаче е пределно ясно, че няма нищо "умерено" и "разумно" в това да биеш деца. Защото това е път към пъкъла.