С вкус на жаба

Кети, Томи и Рут са приятели и съученици от един елитен пансион в английската провинция. Те нямат родители, нямат близки, но не страдат от това, защото усещат, че са някак си “особени”. Докато не откриват истината за своята “особеност”: Кети, Томи и Рут са клонирани и единственото им предназначение е да служат като донори на органи, приключвайки живота си малко след 30-та си година. В този живот-килия тримата се отдават на любовта и изкуството, защото са “чували”, че по този начин биха могли да отложат поне временно отредената им съдба. Това е дозата оптимизъм, която отпуска на героите си Кадзуо Ишигуро в своя роман “Никога не ме оставяй”.

А как е с нас, читателите? Не сме ли чували и ние, “нормалните” хора, че любовта и изкуството “осмислят” живота, нима не се надяваме и очакваме, нима не гледаме с оптимизъм в бъдещето - въпреки сподавения крясък, който се надига в гърдите ни, щом осъзнаем, че дистанцията между нас и троицата на Ишигуро всъщност е нищожна, защото нашата съдба също е предопределена. Тогава дали оптимизмът не е затваряне на очите пред голямата истина на човешкото съществуване? Дали песимизмът не е разумният избор на всеки разумен човек? Накратко: за или против оптимизма? Тази опозиция е отправната точка за мини-дискусията, състояла се наскоро на страниците на германския вестник Зюддойче Цайтунг.

Съветът на Сенека

От известно време е ясно, пише Ален дьо Ботон, че трябва да се страхуваме най-вече от едно, а именно от надеждата: “Всеки опит да повярваме, че най-лошото е вече зад гърба ни и няма от какво повече да се страхуваме, изглежда ни обрича на още по-голямо разочарование. Крайно време е да си дадем сметка колко контрапродуктивен е оптимизмът, с който сме отраснали.”

Андриан Крайе, отстояващ оптимистичната теза, е съгласен, че оптимизмът има лошо име: “Не без основание, тъй като оптимизмът е началната дрога за утопии, които доведоха не само до глупащини от рода на хипи културата и бума в областта на недвижимото имущество през нулевите години, но тъкмо през миналия век предизвикаха и невиждани катастрофи. Затова европейците предимно са онези, които имат проблеми с оптимизма, докато американците пък биват укорявани заради прекомерния им оптимизъм.” Според Крайе това трансатлантическо мирогледно разминаване се дължи на различното отношение към времето в Америка и Европа: “Европейците възприемат настоящето като крайната точка на историята, докато за американците настоящето е началото на бъдещето.”

Дьо Ботон смята, че в широка историческа перспектива оптимизмът представлява аномалия; през по-голямата част от съществуването си хората извличали утеха от това, че винаги са очаквали най-лошото, черпейки главно от два извора - римския стоицизъм и християнството. Главното доверено лице на швейцарския автор е римският философ Сенека, който напомня още през 62 г. сл. Хр., че природните бедствия и причинените от хората нещастия винаги са били и ще бъдат част от нашия живот, колкото напредничави и сигурни да се чувстваме. “Никой не бива да се захваща с някаква инвестиция, да основава фирма, да членува в надзорен съвет или да поверява парите си на някоя банка, без да помни напътствието на Сенека, че не трябва да мислим за това, което се случва обикновено, а за необикновеното”, отбелязва Дьо Ботон.

Християнството, според него, затвърдява още повече посланието на стоицизма, като набива в главите на хората, че жадуваната от тях идилия на човешкото съществуване е не само неосъществима, но че дори е грях да се мисли за съвършенство на земята. Дьо Ботон критикува също “философията на модерната буржоазия”, базираща своите надежди на двата, според нея, най-важни елемента на щастието – любовта и труда. Те обаче предоставят едно твърде нетрайно удовлетворение, смята той: “Като лишава копнежа и нещастието от естественото им място в човешката съдба, буржоазната идеология ни отказва възможността за колективна утеха за нашите разпадащи се семейства, за неосъществените амбиции и празните портмонета”.

Рационалният оптимист

На тирадата на своя опонент, която очевидно е по-скоро апология на скептицизма, отколкото на песимизма, Андриан Крайе отговаря с пледоария, черпеща аргументи от присъщата на американците научно-техническа вяра в бъдещето. Той подчертава впрочем, че тази “нова школа на оптимизма” не е запазен периметър на американците и не случайно един английски журналист е намерил най-подходящия термин за нея – “рационален оптимизъм”. Мат Ридли познава много добре корените на европейския песимизъм, който той разглежда не като манталитет, а като екстракт от историческия опит на човечеството, според обобщението на идеите му от Крайе. В своята книга Рационалният оптимист (Matt Ridley, “The Rational Optimist. How Prosperity Evolves”) Ридли обяснява, че колониалната епоха, двете световни войни, кошмарът на нацизма, фашизма и франкизма, както и партийните диктатури на комунизма са циментирали за поколения напред недоверието в бъдещето сред европейските нации.

Въпреки това нещата се променят към по-добро, смята Ридли, като се спира на най-различни явления и исторически периоди, от каменната епоха до икономическото чудо на 50-те години. “Най-удивителното е, че картината се промени положително дори само в течение на моя живот. Средният глобален доход на глава от населението се утрои; продължителността на живота се увеличи с трийсет процента; детската смъртност намаля с две трети; производството на хранителни продукти на глава от населението се покачи с една трета. И всичко това - на фона на удвояването на световното население.” Ридли уверява, че неговият оптимизъм не е някаква прищявка, а “резултат от доказателства”, и оттам – рационален оптимизъм.

Крайе подчертава, че книгата на Ридли е призив за проучване на положителните развития в човешката история, за да се разбере на какво се дължат те: “Традиционният поглед назад само към катастрофите и проблемите препречва съзирането на спасителни решения, каквито има и в историята.” Това, твърди германският журналист, е силата на рационалния оптимизъм: “Далеч от всякаква идеологическа, културна или езотерична истерия, той се опитва да приведе в равновесие различните трансатлантически подходи към времето и историята.”

Оптимистичната програма, която Крайе извежда от концепцията на Мат Ридли, изглежда съвсем смислена, дори практична. Забравете утопиите, иска да ни каже той, нека се концентрираме върху положителните развития и да видим как функционират те. Тази програма дори ще спечели, ако вземе за мото афоризма на френския моралист Шамфор, който Дьо Ботон цитира в края на своята негативна пледоария: "Човек би трябвало всяка сутрин да глътва по една жаба, за да е сигурен, че нищо от онова, което ще му се случи през деня, няма да е по-отвратително."