Само футболна еуфория или и доза национализъм?

63-тата минута от мача между Германия и Гана. Отборът на Гана води с 2:1, а запалянковците в цяла Германия тръпнат пред телевизорите. В Туитър незабавно се появяват коментари, включително "Да се надяваме, че няколко чернилки ще пукнат на терана от СПИН". И това не е единственият расистки коментар, пуснат в мрежата. Мнозина казват, че този юзър заслужава червен картон. Но неговите думи поставят и един сериозен въпрос: от кой момент нататък запалянковците на един национален отбор отиват твърде надалеч?

"Морето от черно-червено-златисти знамена не олицетворява единствено футболния ентусиазъм, а тиражира и оценки за нацията. Границата между купонджийския патриотизъм и национализма е много тънка. Всеки запалянко се идентифицира със своя отбор", казва социологът Улрих Вагнер. Но нали това е основната идея във футбола - да защитаваш собствения си отбор срещу противника? Тъкмо тук дебнат опосностите, твърди Вагнер. Защото идентичността винаги предполага разграничаване от другите. Социолозите предупреждават, че уж безобидният купонджийски патриотизъм може лесно да се изроди в нещо друго.

От националната гордост до ксенофобията

На пръв поглед всичко е съвършено безобидно - знаменца, шапки, венци и запалянковци, гримирани в националните цветове. Цяла Германия е завладяна от националната символика по време на Световното първенство. Какво пък толкова опасно може да има в това? В повечето случаи феновете искат да изразят своята радост от огромното световно събитие.

"Отнасям се изключително скептично към всички тези форми на национална идентификация - уж безобидните германски символи могат да увеличат национализма", казва социологът Улрих Вагнер. Много изследвания показват, че националната гордост бързо може да мутира в ксенофобия. Както националистите, така и патриотите се идентифицират силно със собствената си страна. При национализма обаче надделява принципът, че "ние сме по-добри от всички останали". Патриотите също се идентифицират с Германия, но се прекланят и пред определени постижения като демократичната култура например.

Лятната приказка от 2006

Ако се върнем назад - към Световното първенство от 2006, можем да си спомним като колко гостоприемен и отворен към света домакин се представи Германия. И най-накрая стана възможно националното знаме да се вее без ограничения. "Проблемът е в това, че историята ще ни тежи винаги", казва историкът Андреас Цик. Четири или пет поколения по-късно историята не може просто така да бъде изтрита от паметтта.

Улрих Вагнер също критикува т.нар. "Лятна приказка" от 2006 година, отбелязвайки, че този вид събития се инструментализират политически. Включително от федералното правителство, което се радваше на патриотичните чувства на милионите запалянковци под мотото: "Сега вече човек може без опасения да бъде германец". Опасно заключение, твърдят социолозите. "Футболът е силно емоционално преживяване, което отваря шлюзове. Световното първенство изхвърля за кратко зад борда валидните норми, вежливостта и толерантността, защото става въпрос за много силни емоции. И на дневен ред идват вековните стереотипи. Коментаторите в медиите също посягат към кошницата с клишета. "Как мога да опиша един африканец? Като се върна към африканските стереотипи", казва Андреас Цик. Независимо от това, че международният футбол вече не познава граници, и футболисти от Гана или Южна Африка играят в европейските клубове.

Ефектът Йозил

Показателно и същевременно спорно бе това, което някои германски фенове направиха по време на мача срещу Гана. Африканските перуки и боядисаните в черно лица трябваше да бъдат разбрани като виц. Но вместо това към феновете бяха отправени обвинения от страна на антидискриминационни организации. ФИФА обмисляше юридически стъпки срещу германските запалянковци, но в крайна сметка се отказа от намеренията си.

При това към националната идентификация може да се подхожда и другояче. "Човек може да се гордее, че отборът, който излиза на терена, е мултикултурен", казва Андреас Цик. Шестима от 23-та футболисти от германския национален отбор имат миграционни корени. Но след Световното първенство в Южна Африка, т.нар. "ефект Йозил" вече не действа. Той за кратко допринесе за намаляване на расизма по време на турнира, защото запалянковците бяха горди със своя многообразен отбор. Но статуквото бързо се върна.

Удоволствието от футбола не се оспорва от никого. Но не е ли време да дефинираме националната гордост по нов начин? Като гордост от миграционната страна Германия, която има прекрасен мултикултурен национален отбор по футбол.