Сбогуваме ли се със селата си?

„150 български села са безлюдни, броят изоставените къщи. В 43 пък печките топлят само по един човек.” Из новините на в. „Стандарт”

Новините и статистиките за упадъка на българското село, чиято смърт е провидяна от учените в БАН за 2060 година, изглежда няма да стреснат никого. Болката и воплите по отчуждената земя, разкъсаната съдбовна връзка между истинския селянин и неговите ниви, между света, в който се раждат плодовете, и света, където само се консумират, имат дълга история.

Българските села не опустяват от вчера и най-баналният, учебникарски пример е повестта „Земя” на Елин Пелин. После деветосептемврийският кървав фанатизъм здравата им разкулачва верицата, минава като мор през душите на хората и през добитъка, по земите, в които никога вече и трева няма да никне.

Идва ред на индустриализацията и модернизацията на социалистическа България, а с нея – и на безумното велико преселение към панелните гета на изкуствено разрастващите се градове. Тая крещяща обществена и лична драма е уловена и разказана незабравимо в някои от най-силните филми на седемдесетте години – „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Вилна зона”, всички по сценарий на Георги Мишев.

От изкуството – та право в реалността

При избухването на демокрацията и сформирането на ликвидационните съвети, мнозина наследници на земи се опияниха от илюзията, че ще започне възраждането на селото, че аграрното производство ще възстанови някогашните си добри традиции, че плодородната земя отново щедро ще ни изхранва. Естествено, нищо подобно не се случи – защото „земята в реални граници”, какъвто бе лозунгът тогава, свари романтиците напълно неподготвени, без натрупан опит и финансов ресурс, въпреки напредналата си възраст, с полупознания за модерните облекчения на селския труд, изоставени от държавата си, безпомощни и напълно огорчени, тъй като пред очите им не просто бяха разграбени, а направо разкостени базите на текезесетата, апеката и прочие.

Но това са обобщения, повтаряни десетки и стотици пъти, някак нечути и реещи се в съзнанията, претръпнали към бавната и дълга агония на селото. Говорилнята, че ядем картофи от Франция, боб от Полша, краставици от Турция, домати от Гърция, ябълки от Македония всекидневно си тече със същото постоянство, с което всяка есен избуяват страховете как да опазим реколтата. Прекупвачите просперират, производителите тънат в дългове. Случва се само, ако човек прекосява България с влак или кола, косите му за миг да настръхнат от невижданата пустош, превзела плодната земя, къщите, дворовете. Или да потрепери, четейки в криминалната хроника, за поредното жестоко убийство на старец или старица в някое полузабравено местенце.

Отчаяния, по-жилави от плевели

Не зная дали днес има шансове да се върнем към земята си, не декоративно, бягайки в края на седмицата към тишината и спокойствието в реставрираните тук и там селски къщи, а същностно, с любов и отговорност, с познания за модерно екопроизводство. Индивидуалните пориви, кански усилия и проекти на малцина ентусиасти несъмнено трябва да получат подкрепа не само под формата на обещания и потупвания по отруденото рамо. Ако се огледат и видят, че са част от контекста на една дългосрочна политика за развитие на българското селско стопанство, те сигурно биха се мотивирали да работят с удвоени сили.

Селото е свят, към който се отнасяхме пренебрежително, насмешливо, иронично и като повечето неразбрани светове то наистина може да си отиде. Ето какво ми се случи в едно все още живо и непредаващо се обаче. Спирам на улицата възрастна жена и я питам: „Чух, че тук правите много хубаво сирене, откъде да си купя?” А тя ми отвръща: „Е, па знам ли… У селото има три крави и трийсе мандри, у коя и да си купиш, се добре!”