Симбиозата власт и медии в България

Първите наченки на някаква либерализация в българските медии са от средата на 80-те години. Под въздействието на Горбачовата перестройка партийният орган "Работническо дело" дава сигнал за умерена критика, която първоначално колебливо и доста плахо се подема и от другите медии. Позволената от партийното ръководство свобода се състоеше в това, че медиите вече можеха да говорят за някои от доскорошните теми-табута: лошите икономически показатели, корупцията или тежката бюрокрация.

В същото време държавата продължи изцяло да задава тона по всички по-важни теми, като напр. т.нар. Възродителен процес. Българските медии, държани под контрол от внедрени в тях хора от Държавна сигурност, трябваше да следват стриктно линията на партията за етнически чистото социалистическо общество в България. Потискането на турското малцинство и същестуването десетилетия наред на комунистически трудови лагери за противниците на режима така и никога не влязоха в дневния ред на българските медии, които умишлено избягват темата за тежкото комунистическо наследство.

По-нататък в анализа е цитиран проф. Ивайло Знеполски от Института за изследване на близкото минало, според когото българските медии не само не допринасят да се състои прочитът на миналото, но и предизвикват допълнително объркване. "Така напр. дадено издание помества интервюта едновременно с жертви на режима и висш комунистически функционер. Доброто и злото се размиват, а накрая публиката е объркана", посочва професорът. Той дава и пример с друг вестник, публикувал сериозно журналистическо разследване за комунистическото минало на страната, който в същото време помества и хвалебствен материал за Тодор Живков и неговата дъщеря Людмила Живкова.

Досиетата - ключът към миналото

Отварянето на архивите показа, че и след промените всеки десети служител на ръководна длъжност в Държавното радио е бивш сътрудник на ДС. Според редица критични наблюдатели и днес българските медии продължават да не дават достатъчно гласност на темата за бившите агенти и сътрудници на комунистическите тайни служби. Според писателя Владимир Зарев "темата за ДС вече не представлява обществен интерес защото хората я възприемат като несъществена. Те оценяват случилото се само повърхностно, липсва навлизането в дълбочина на въпроса. Затова е и това състояние на транс, което в България продължава вече повече от 20 години", казва писателят.

Ако повечето медии в България не проявяват интерес към разкриването на истината за хората, сътрудничели на бившия режим, то е и защото една голяма част от техните собственици са част от същия този бивш елит. В първите години след промените противниците на стария режим нямаха необходимите средства за да придобият медии. "Благата се разпределяха под носа на демократите от новия стар комунистически елит", казва проф. Знеполски. Същият модел се наблюдава и в някои други източноевропейски страни, като например Румъния, се отбелязва в анализа на германската фондация.

Постепенно в България се появиха нови и независими медии. Като цяло обаче през 90-те години медиите останаха под контрола на старите комунистически елити. И най-вече това важи за печатните медии. В България връзката между журналисти и политици се оказа особено здрава - много по-тясна отколкото в други посткомунистически държави. За това много допринесе и фактът, че веднага след промените българските политически партии се сдобиха със свои собствени медии.

Днес в България работят журналисти от няколко поколения, вкл. такива, които са обременени от старата комунистическа идеология. Появата на качествен и независим журналистически продукт се затруднява допълнително и от концентрацията на медийна собственост, какъвто процес се извършва в България. В актуалната класация на "Репортери без граници" за медийната свобода България вече заема 87-мо място в света и е категорично последна в целия Европейски съюз.

К. Шпар, фондация Конрад Аденауер; Редактор: Е. Лилов