Kinder/Computer

Когато видя някое дете на 11, 12 или 13 години да си играе със своя iPhone, iPod или лаптоп, да прескача от сайт в сайт като някакъв фелдмаршал, който няма контрол над войските си, тогава знам, че нещо не е наред. Детето се занимава с едно плоско парченце свят, който не е жив и няма никаква субстанция. Но той е въодушевляващ, хипнотизиращ и безсъдържателен като стелещия се цигарен дим.

Чрез своя браузър детето възприема един ограничен свят, който нито може да усети, нито да помирише. Това е същото като да гледаш през шпионката в затворническа килия, или часове наред да седиш вкъщи и да си играеш с кучето. Играта с кучето е по-добър вариант, отколкото да се занимаваш с iPhon-a, защото поне можеш временно да пренесеш мислите си някъде другаде. А и кучето се радва.

В оковите на модерните компютри

Да играеш електронни игри е същото като да разлистваш детски речник с рисунки и да гледаш само картинките, без да прочетеш и една дума. Речникът всъщност има едно решаващо предимство. Той е скучен. Тогава детето си търси друго занимание. Модерните електронни игри не разрешават отвличане на мислите. Ако Данте Алигиери днес би написал „Чистилище“, тогава неговите герои биха тичали с iPhone в ръцете, биха телефонирали постоянно, докато изтърпят наказанието си. Те няма да работят, няма да имат отдих, не биха сътворили нищо, за което с гордост да си спомнят.

Модерните компютри - малки или големи - са прекрасно нещо, и за деца, и за възрастни. Но при едно дете бих изчакал, докато стане на 14 или 15 години. Бих му позволил най-простия мобилен телефон, за да може да се обажда вкъщи и в краен случай да говори с приятелите си. Иначе бих го изпратил да играе навън. Всеки човек има нужда от отдих и занимание. Ние се отпускаме, когато оставим мислите си да скитат, да се реят безцелно и да разнасят спомените по широкия свят. Човешката мисъл работи когато в някой прекрасен ден се движим с мотор по лагуните, когато сме сред живи хора, с които общуваме без компютърни снимки и iPhone.

Всеки е със своите налудничави идеи, тайни помисли и хитри планове. Всеки е заобиколен от аура и магия. Компютрите оковават мислите във вериги, така че те не могат да полетят, а главата ни не намира покоя, от който се нуждае. Компютърните игри не дават на детската фантазия поле за изява, не дават на детето въже, по което може да се изкатери. Компютърните игри са пасивни, недостойни и послушни. Те нямат изявен характер. От няколко години насам децата си губят времето с електрони развлечения, които не са им навредили. Или поне не са им навредели много.

Дигиталната реалност няма място в детския свят

Ние сме тези деца и би трябвало да сме наясно. Часове наред сме гледали кино, слушали сме грамофонни плочи, гледали сме телевизия. И ние сме най-умното, най-толерантното, отговорно и етично поколение от най-малко стотина години, нали? Но старомодните филми дават храна на фантазията. В киносалона не можеш с клик на мишката да гледаш друг филм. Всички си мислеха, че новите софтуерни програми ще направят света прозрачен, че хората ще имат контрол върху техните все по-сложни светове, че от върха на една електронна Айфелова кула ще имат поглед върху всичко.

Но скептикът в мен знае, че този нов кибернетичен свят прилича на бетонирано речно корито. В крайна сметка човек придобива един перфектен канал, но природата и реката са загубени завинаги. Скептикът в мен цитира думите на Гьоте за красотата на възприятието с всички сетива. Днес когато виртуалният свят става все по-реален, аз съм "за" интернет и кибернетичната сфера, и "за" електронните машинки, и „за“ алкохола. В краен случай и "за" приспивателните. Но моля Ви, не и в детския свят!

*Дейвид Гелърнтър е роден през 1955 година. Със своите изследвания поставя основите на World Wide Web. Името му е тясно свързано с победоносния ход на дигиталното съвремие. Книгата му „Miror Worlds“ (1991) описва най-важните развития на дигиталната комуникация през последните 20 години до появата на iPad. Понастоящем Дейвид Гелърнтър е професор по компютърни науки в Йейл.