Спорното наследство на "цар Борис"

Провървя ли ѝ на Русия с Елцин? Колкото повече време минава, толкова фигурата на Борис Елцин става по-объркваща и неясна. А сякаш трябва да бъде точно обратното: по принцип времето внася повече яснота. В тази историческа интрига обаче вината даже отчасти не е негова, а на онова, което случи по-късно. През Елцинската мъгла пред нас постепенно се откроява политическата роля на неговия приемник. Защото ако Путин не се беше превърнал в президент во веки веков, ако беше се оттеглил след законните два мандата, то едва ли на Елцин щяха да му приписват всички възможни злини. Сега обаче се оказва, че той почти никому не е угодил.

Тъкмо Елцин доведе путинизма на власт

За приятелите и съратниците на Путин с течение на времето Елцин се превърна в пъклен символ на "размирните 1990" и на целия хаос, с който те самите смятат, че се справят, макар и не лесно. Но това е лъжлива и лицемерна позиция, защото основната субстанция на путинизма възникна именно през 90-те години на 20 век. Днешният елит е задължен най-вече на онзи преходен период, на купищата грешки, несъобразности и сбъркани оценки, които извърши недотам далновидният и интелектуално простоватият първи президент Русия. Тъкмо те доведоха путинизма на власт. А в онзи преходен период Русия имаше реалния шанс да се откопчи от прегръдката на историческото мракобесие. С тази задача Елцин не се справи.

Но всъщност колкото повече го ругаеш, толкова повече ставаш част от играта на другарите на Путин. А демократичният лагер в Русия завинаги е разединен в оценката си за Елцин. Неговите действия наистина бяха половинчати и днес се представят в черно-бели тонове. Демократите и западните изследователи могат да си избират единия или другия цвят. Оценките за Елцин се движат в диапазона от възторзите за него като гениален спасител на Русия та чак до ругатните срещу политическия пройдоха и самозванец, влюбен във властта и водката.

Факт е обаче, че когато човек се зарови в политическата биография на Елцин, наистина ще открие възможности за избор. Елцин може да бъде ту едно, ту друго: храбрец и страхливец, харизматик и клоун, демократ и "цар Борис". Към плюсовете му трябва да се запише и достойното излизане на Русия от СССР, който просто беше обречен на разпадане - и в един момент наистина рухна благодарение на усилията на Държавния комитет по извънредното положение.

Лично аз чак до първата Чеченска война можех с чиста съвест да кажа "нашия Елцин", да го поддържам и да страдам заради неговите грешки и нерешителността му. Например заради това, че не суъумя да проведе свой "Нюрнбергски процес" срещу комунизма. Разбира се, "разстрелът" на парламента през есента на 1993 беше чудовищен епизод, но пък и самият парламент беше не по-малко чудовищен. Ако не и повече.

По-нататък обаче Елцин все повече започна да ми чуждее. Вярно, подкрепих го и на изборите през 1996, защото знаех, че връщането на комунистите ще означава страховит реванш за тоталитаризма. Срещу мен самия тогава се отправяха недвусмислени заплахи за саморазправа.

Моят приятел Борис Немцов ми е разказвал как "дядо Елцин" искал да го направи свой приемник. Ако това се беше случило, Русия навярно щеше да тръгне по съвсем друг път. С течение на времето тя дори би могла да спечели доверието на своите съседи, които бяха изгубили вярата си в нейните добродетели.

Добре помним как се промени лицето на Елцин

Но Елцин здраво го дърпаше в обратната посока. Затворен в квадрата на политическите сили, състоящ се от демократи, комунисти, бандити и силовици, той все повече потъваше в политически маразъм, в който го потапяха както неговият бодигард Коржаков, така и Семейството с главна буква. Той започна все по-здраво да се опира на силовиците, да губи демократична ориентация и международно признание. Добре помним как се промени лицето на Борис Елцин: от красивия мъж, любимец на жените, той постепенно се превърна в някакво червенолико чудовище. Елцин вече мислеше само за едно: че той и семейството му могат да бъдат изправени на съд. И не намери никакъв по-добър вариант от това да се предаде в ръцете на един бивш подполковник от КГБ, чиято истинска същност тогава изобщо не личеше.

Разбира се, в историческа перспектива Русия ще бъде благодарна на Елцин както за героичното му поведение по време на пуча, извършен от Държавния комитет за извънредното положение, така и за Конституцията от 1993, за свободата на словото и на пътуванията в чужбина, за взаимното разбирателство с Европа, за приятелството с Полша, за дружния и весел смях на фотографиите с Бил Клинтън. Но "бялата" страна на Елцин пряко съседства с черните тонове на неговото управление и характер. И сблъсъкът между тези две половинки ще си остане самата същина на Борис Елцин и на неговото наследство.