Стара планина стана за смях

Така Иван Кулеков започва поредния си урок по най-нова география на България:

Ами такива сме си – и зелени, и обрасли, и шумни, и стихийни, и красиви. Единственият ни родов проблем е, че не сме съвсем сигурни дали Балканът ни е баща, или майка. Щото това нещо непрекъснато си променя и пола, и името – веднъж е Балкан, веднъж Стара планина, а много често е и двете. Затова ние, географите, за да избегнем темите за секса и щъркела, наричаме нашата родилна област с евфемизма Старопланинска област. И дори когато искаме да отпратим някой човек по родните му места, казваме: „Върви на Старопланинската си област!“

Иманярят, като види гърне, какво прави?

Географията се различава от порнографията по това, че не скача от вратата за краката, а тръгва към обекта на познанието отдалече и пристъпва по терена бавно, с внимателно изучаване на всяка подробност от ландшафта.

За онези читатели, които не гледат на порнографията от научна гледна точка, ще направим друго хубаво сравнение: иманярят, като види гърне, какво прави? - чупи го, взема жълтиците и бяга, докато археологът овладява желанието си веднага да погали гърнето и да го датира, стиска зъби, четка всяко камъче на двайсет метра от него, прави снимки, пак четка, пише статии, напразно търси пари от Министерството на културата, за да продължи разкопките си, четка различни богати престъпници и я му стигне животът да погали гърнето, я не.

Така че, преди да се изкачим в познанието до върховете на Стара планина или, ако предпочитате, Балкана, нека минем бавно с четката през Предбалкана. Какво виждаме? Късче чисто самородно злато. Всъщност – песъчинка. Не е като да няма нищо. Останало е от времето на Октавиан Август, който е отнасял в Рим всяка предбалканска златна песъчинка, а ние сме нарекли златоносната ни река на негово име – Огоста. Оттогава, та до днес, че и утре ни тресе ужасна златна треска, от която очите ни настръхват и в знак на почитание кръщаваме реките, гьоловете и децата си на всеки грабител.

В един от многото дивашки периоди, през който преминава България, река Огоста озверява и поглъща три села, между които и родното село на писателя Йордан Радичков, заедно с всичките му там свраки, тенци и верблюди. От онази вълшебна България днес е останала само рушащата се църква на Радичковото село, в която гражданите ходят, за да си вземат овчи тор за саксиите. А в Огоста, казват, можело да се види един уклей. Кълвял на бял червей.

Прилича на ушна кал, ама не е

Като стигнем до полите на Предбалкана и се поразровим малко из тях, попадаме на полезното изкопаемо, на което дължим високия си жизнен стандарт. То много прилича на ушна кал, но не уврежда слуха. В троянския край го наричат глина. Троянската глина е толкова фина, че няма нещо, направено от нея, което да не може да се счупи. Дори Бог използва троянска глина, за да направи първата мъжка стомна. Първата мъжка стомна има две зърна, от които мъжете смучем троянска сливовица, докато се насмучем. Затова троянската сливовица се нарича още божествена.

Ние всички сме чеда на Балкана поради простата причина, че нямаме друг избор. Къде да се родим, по дяволите?! Народът ни казва, че само планината ражда хора. Равнината – тикви, а предпланината – полухора-полутикви. Лошото е, че планината ни е доста стара и ражда все по-малко хора. Случва се по няколко поколения да живеем и умрем и между нас да няма никакви хора.

Стара планина непрекъснато моли Балкана да се усмири малко и да я остави на мира, но онзи фучи и реве, вика, че веднъж се живее и никой не може да го спре да се разлиства. Той си имал възвишена цел и тя била да напълни Китай с балканчета. На Европа и Америка вече сме им стигнали до гушата.

Истинският Балкан се познава по това, че спре ли да се разлиства, започва да се оплаква. Не знаел какво е почивка, какво е море, за него нямало Боровец и Кицбюел, защото непрекъснато трябвало да разделя България на северна и южна. За един ден да прескочел до Халкидики, България щяла да се събере и край - това повече нямало да бъде България.

Миризма на ракия и кръв...

Но в днешно време никой не ценял саможертвата в името на родината, нямало ги вече онези космати хайдути, дето ще му извъртят чеверме до някой кладенец, нямало я вече Гюрга Пинджурова да му изпее „Хей, Балкан, ти роден наш“. Пък и станал за смях пред Средна гора с тези ордени „Стара Планина“, които президентът раздавал като хапки на коктейл, а откакто стандартът „Стара планина“ гарантирал наличието на месо в салама, просто му идвало да се хвърли от летящата чиния на Бузлуджа.

Балканът не се хвали с големи златни залежи - намират му се колкото за няколко цигански булки. Но има едно полезно изкопаемо, което го е направило известен на целия свят – барутът. Изчислено е, че залежите от барут, въпреки хищническата им експлоатация през Балканските и Световните войни, могат да захранват човечеството хиляди години напред. Трябва само някой да хвърли на Балкана едно кило ракия и Европа хвръква във въздуха.

Разбира се, даваме 24 часа наряд, пиле не позволяваме да прехвръкне над Балкана, но едва се справяме с насочената към барутния погреб ракия. В името на световния мир сме готови да изпием всяко количество, но съвсем наскоро, през 1991 г., една бутилка ни се опря и Югославия изчезна от лицето на земята. Но нека завършим този урок оптимистично, с вяра в нашите полезни изкопаеми. Уважаеми слушатели, петролът ще свърши, водата ще свърши, но от барутния погреб на света винаги ще се носи миризма на ракия и кръв.

С това и поредният ни урок по география на България завърши, но уроците на географията продължават.