Стиснатият живее в самота

В едно съм сигурен. Щъкането и суетенето пред Рождество Христово в една маниакална купуваческа треска е смешно и изнервящо занимание. Казах не Коледа, а именно Рождество Христово – за да се усети силният дисонанс между пазаруването и Тоя-който-умря-за-нас-на-Кръста. Мощен дисонанс. Това щъкане е просто едно смешно и изнервящо занимание. Което се облича с нелепите уж рационални обяснения като: Да зарадваме близките си... Или: Да накараме любимия човек да се усмихне. Дрън дрън.

Всъщност ние просто изпълняваме консуматорския си ритуал. Хората отиват в мола, за да купят двайсетина килограма поливинил-хлоридни опаковки с малко органично съдържание в тях. Ритуал на празнуването. А търсенето на подаръци задължително изнервя тия, които го извършват. Какво да купим и кой какво заслужава? – питат се пазаруващите и се терзаят. Кой какво заслужава? – питам се и аз и въздишам от безсилие.

За нямащите и щастието

Този, който няма! - това е първото нещо, което ми хрумва. Тоя, който няма, той заслужава да му се даде, за да има! Тоест – аз трябва да подаря на бедния, на този, който си няма достатъчно неща, а не на тоя, който си има предостатъчно. Заслужава моите подаръци тоя, който е тъжен, който си няма радост и куп цветни, шарени кутии под елхата. А си няма и елха. Той заслужава!

Но защо? – питам се веднага след това. Та нима онзи, който си няма, всъщност не е щастлив по начин, недостъпен за другия, дето си има? Понеже може да очаква да излезе от това нямане и да стане щастлив. Той си има мечта да си има! А когато вече си има, няма да си има мечта... Не е ли така? Не е ли казано: Блажени са плачещите, защото те ще се успокоят. Така че – защо да развалям с подаръците си свещената и пълна с очакване нищета?

За имащите и щастието

Освен това: нима този, който си няма, не е къде къде по-лишен от тревоги? Защото този, който си има, мисли вечно и със страшна тревога за това, което си има! И мисли най-вече, че може да го загуби... Нима сънят на богатия човек с много вещи не е ужасно неспокоен – защото той мисли само за грозящите го бъдещи загуби? Нека го кажа така: Нямащият айфон е щастлив с мечтите си за айфон, но за айфона той грижа още няма. И още: когато подариш на някого нещо, ти го лишаваш от всички други неща! Помня това от тъжното си детство. Когато ми купеха най-прекрасния географски глобус, аз – малкият географ – половин час пищях от възторг. А след това изпадах в тъмно-зелена меланхолия, защото усещах, как сега няма да получа нито каубойски пистолет с метални капси, нито албум с картини на стари художници, нито кожена топка...

И когато мисля дълго за всички тези неща, се сещам за един голям сладкодумец. Сещам се за Дикенс и неговите вечни разсъждения за Коледа, за бедните и нямащите, за даряващите и за недаряващите. Между другото, баща му бил човек със силна склонност да губи пари. И наистина е стигнал един ден до затвора за длъжници. Същински Дикенсов герой!

И все пак - подарявайте!

Та така – Дикенс. Сещам се за неговата Коледна песен. Там героят Ебенезър Скрудж просто не иска да раздава подаръци за Коледа. На нямащите. Но изведнъж му се явяват призраци. Неговият починал съдружник Марли и някои други. Един от тях го отвежда в бъдещето му. И там Скрудж се вижда – сам и отчаян. И от този миг – видял бъдещето на неподаряващия – той изведнъж става най-щедрия човек в града!

И аз, спомнил си този свой колега и за неговия чудесен герой, се усмихвам.

Даряването и раздаването не искат мислене, по дяволите! – така си казвам. Те искат сърце. И няма принципи и рационални правила в цялата тая работа! В даряването и в раздаването... Няма принципи!

Да живее кротката и мека, безпринципна доброта на подаряващите! – така си казвам след целия тоя размисъл.

И ми става добре.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев