Страховете български

Общността ни е съвсем разединена от страхове, разпарчетосана на малки групи, агитки и глутници, все по-уязвими в оцеляването си дори. Не можем да подминем, разбира се, факта, че световното насилие се носи и преминава като горещ циклон навсякъде, и че зареденият с напрежение и лоши очаквания въздух, нахлуващ през новини, слухове, бежански потоци и други източници, няма как да не повлияе и на атмосферата в България. Все пак съществуваме в контекст, в сложния контекст на кръстопътните Балкани, на псевдоимперския конфликт Турция-Русия и на собствената си национална тяга да се пържим в собствен сос.

Двамата убити бизнесмени, пребитото до смърт момче и двете ограбени и пребити възрастни семейства са конкретната и актуална черна статистика, която не вдъхва особен кураж. Политическите и съдебни трусове, медийните мутропроявления, парламентарните разпади, прегрупирания и съмнителни депутатски (не)зависимости сериозно разломяват тектоничните плочи на всекидневното ни съществуване.

С други думи: основанията и причините да се боим непрекъснато са напълно обясними, видими, чак бодящи очите, а многобройността на страховете ни би могла да се назове и подреди в регистър - за по-голяма прегледност.

Общите „базисни” страхове

Надвиснали най-масово и владеещи от години българите несъмнено са социалните страхове: бедността се разпростира все по-нашироко, растат безработицата и безперспективността, обезлюдяват се цели региони, маргинализират се образовани прослойки от населението, гетоизират се огромни малцинствени групи. В единен страх ни „споява” и заплахата от бежанците, възможността на територията на България да нахлуят огромните им „мътни потоци” е наполовина реална, наполовина насадена от твърде манипулативни медийни и политически внушения.

Реални обаче, и сякаш константни, си остават и страховете от размахания бич на всекидневната битова престъпност. Напоследък те владеят все по-жестоко множеството самотни възрастни хора в селата, но несъмнено засягат и градското население - заради обирите и нападенията в „анонимните” жилищни комплекси, на неохранявани обществени места. Списъкът продължава с ужаса от набъбващата агресия на криминални фигури, които вилнеят, защото се чувстват безнаказани, с всепозволеност по пътищата на страната, с недопустими прояви на насилие в училище .

От общото към частното

Натрупалите се общи страхове ни затварят в опасен капан: заради липсата на доверие в правоохранителните държавни структури, в съдебната система и нейната работа вече често се стига до саморазправи, до „правосъдие на отмъщението и възмездието”, до парализа на законността и порядъка.

В подобна обществена атмосфера възникват и „по-частни” страхове: предприемачите се боят от „кражба на бизнеси”, работещите в държавната администрация - от политически метли, интелектуалците - от ерозията на свободното слово и морала.

Страховете и произтичащите от тях деформации съсипаха цели съсловия и много професионални и човешки съдби, объркаха мозъците на подрастващите, отъпиха и отълпиха българите. Не е ли време да се замислим?