Сърцатите българи от другата страна на земното кълбо

Имам двама приятели в Канада. Момче и момиче. Или по-скоро - мъж и жена. Българи. Момче и момиче са само за остарелите ми очи. Иначе са зрели и солидни хора над трийсет, завършили висшето си образование в България. Сега продължават да учат в Квебек.

Квебек е интересна провинция. По население е съвсем колкото България - седем и половина милиона. Двуезична провинция, в която все още тлеят, а понякога и припламват междуетнически искри. Френскоговорящото население е значително по-многобройно от англоговорящото, а романският, френски патриотизъм се усеща навсякъде. Моите приятели харесват Квебек. Напомнял им по нещо...

Да, наистина, по нещо напомня за България. Така ми казва понякога Светльо, мъжът от тая симпатична двойка. Та говорим си с тях за България и Квебек, за приликите помежду им и за разликите помежду им. И за чувството на раздяла с Родината. Което се казва още ност-алгия - или болка по нашето. Веднъж Светльо от Квебек ми каза, че българите в чужбина и специално в Квебек са доста по-... чуйте сега думата: сърцати! Така каза той. Българите от Квебек са доста по-сърцати от българите в България.

Без капка ирония, без горчив сарказъм

Тази хубава дума ме накара да се усмихна като дете и ми напомни за онези отдавна забравени времена, в които се използваха думи, пълни с патос. Думи, които сега са загубили съдържанието си. Храбър, сърцат, кураж, мъжество, достойнство. Думи, които изгубиха своята тежест и съдържание единствено благодарение на лицемерието на зрелия социализъм. А преди това са били адски важни. И са означавали много. За стотици поколения хора.

Светльо го повтори, но добави и нещо още по-объркващо и навеждащо на размисъл. Българите в Квебек са по-сърцати от българите в Родината! Боже, откога не бях чувал тая дума! Родината. Че кой сега може да каже думата Родина без поне капка ирония? Без поне сто капки горчив сарказъм? Кой ли? Ето кой - Светльо от Канада. Той казваше тая дума без капка ирония. И аз усетих, че тази дума има шанс. Но само в устите на чисти хора като моя приятел. (Всъщност - знам ли го дали е чист? Всеки може да бъде изкаран мръсен. Винаги има все нещо. Хора сме, нали така? Имаме вътрешности и подсъзнания.) И така, думата Родина имаше шанс - видях го. Но само в устите на чисти хора като Светльо.

И си помислих за много други такива. Които са напуснали Родината си. И знаете ли какво ми хрумна? Може би са я напуснали именно за да има шанс тя да остане чиста в техните глави и усти. Какво ще кажете за една такава версия?

И се сетих първо за Джак Керуак. Който е точно от този Квебек, където живеят моите приятели. След като родителите му се преместили в САЩ, Джак, който всъщност се казва Жан, става най-великият битнически писател на Америка. Но после, в края на живота си, тръгва да търси своите корени, отива във Франция и написва едно чисто, красиво и неизцапано с лицемерие патриотично нещо - роман или поема - което се казва „Сатори в Париж”. Носталгия по френските корени. Патриотизъм без калта на фалша. Патриотизъм, който се ражда без натиска на свинската държава.

Думите на стария майстор

А след това се сетих и за любимия си писател. Виктор Юго. Старият майстор Виктор с безкрайните му описания, които те въвеждат в такъв пищен свят от образи, че започваш да се чувстваш като в някаква безумна, величествена вехтошарница-кинкалерия на великани. Защо се сетих за него ли? Защото той е един от най-искрените патриотични писатели, а е прекарал много от късните си години на английски остров. Гърнси. Един ден, след като бях си говорил с моя приятел Светльо за това какво е да си българин от другата страна на земното кълбо, аз случайно започнах да ровичкам в една друга налудничава и шеметна вехтошарница-кинкалерия за великани - Гугъл. И открих нещо от моя стар любимец Виктор Юго. То е следното: Величието на един народ не се измерва с неговата численост - така, както величието на един човек не се измерва с неговия ръст.

Добре казано. След като прочетох това, прищя ми се да си представя тези мои по-сърцати сънародници, живеещи в Квебек. Не успявах, защото бях свикнал на вида на моите не-сърцати, а силно обезсърчени сънародници от Тук. И накрая нещо ми просветна. Представих си ги с помощта на романа на моя приятел Виктор Юго - "Морски труженици". Французи, живеещи на английски остров. Усмихнати храбро срещу вятъра и ледените игли на морския дъжд.

Представих си моите сърцати сънародници така и се усмихнах. Някои от тях си говореха нещо. Някои споменаваха думата Родина. И тя не звучеше в устите им фалшиво. Звучеше чисто.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев