Там, където робството още съществува

Матала Оулд Мбойрик е израснал като роб. Днес той живее в покрайнините на Нуакшот, столицата на Мавритания. След 30 години зависимост от своя „господар“, Матала днес е свободен човек. Но е беден и продължава всеки ден да се бори за физическото си оцеляване. Спомня си с ужас годините на робството: „Грижех се за камилите и кравите, носех вода за господаря. Биеха сестра ми и майка ми, които пред очите ми бяха сексуално насилвани".

Кошмарът приключил през 2003 година, когато служители на местна неправителствена организация убедили „господаря“ да освободи Мбойрик.

Но той не е изключение – по данни на правозащитници, все още няколко хиляди души в Мавритания живеят в робство. Повечето са чернокожи маври и представители на малцинствената група харатин.

Робските отношения се изкореняват трудно

Робството има дълга история в Мавритания. Тя е последната държава, която го забранява – чак през 1981 година. „От поколения по-тъмнокожите са държани в плен от светлокожите мавританци и дори са възприели езика им. Децата и внуците им автоматично стават собственост на семействата", обяснява Сара Матюсън, която работи за организацията Anti-Slavery International, чието седалище е в Лондон. Сара живее и работи в Сенегал.

„Много роби се еманципираха от своите господари, особено през последните 40 години", казва Матюсън. Но в своята работа тя продължава да се натъква на случаи, при които собствениците на роби упражняват контрол върху хора ежедневно и ги принуждават да работят без заплащане. Според Матюсън, приетите през последните години закони не се прилагат.

Натурализация на робството

Робството има вековна история в много африкански страни, разказва Матюсън. "Виждаме проблеми с етническите групи в зоната Сахел, в страни като Чад, Судан, Мали и Нигер. Исторически по-скоро светлокожите туареги от северните райони са поробили тъмнокожото население на южните райони." В много африкански етнически групи подобна йерархия се е превърнала в традиция. Международната организация на труда към ООН говори за 3,7 милиона души в Африка на юг от Сахара, които живеят в условия, подобни на робство, вкл. в Нигер. 

Под натиска на правозащитната организация “Тимидриа”, през 2003 година правителството на страната класифицира робството като самостоятелен състав на престъпление, разказва Мохамед Могазе пред ДВ. Но то почти не се преследва, допълва представителят на неправителствената организация. “Робите стоят на най-ниското стъпало на социалната стълбица. Те нямат право на собственост”, обяснява той.

Могазе си сътрудничи с властите, за да осигури достъп до образование и работа на хората, които живеят в условия, близки до робството. Той работи и с Министерството на правосъдието за законова реформа и се надява, че ще се намери политическа воля.

Възникват нови форми на робство

Сара Матюсън предупреждава за нови форми на робство, като например принуждаването на деца да просят. “Момчетата винаги са били изпращани в религиозни училища, за да учат Корана наизуст. Преди обаче общността ги е подкрепяла с храна. В днешно време те често просят пари ", казва Матюсън.

Принудителният труд в домакинствата на богати семейства също е проблем. Матюсън обаче не иска да прави разлика между традиционните и съвременните форми на робство: „Когато става дума за собственост над индивид, това винаги е робство“, казва тя.