Тежка болест е поразила българската държава

Коментар от Даниел Смилов:

Създалата се ситуация в България има едно просто решение: Висшият съдебен съвет (ВСС) да избере следващия кмет на София, а главният прокурор да бъде назначен след общонационални избори за поста. Подобна промяна на правилата едва ли ще направи кой знае какво впечатление, тъй като и сега политика и съдебна власт са дотолкова преплетени, че са изчезнали всякакви съдържателни граници помежду им.

В момента прокуратурата на България така или иначе води политическа предизборна кампания по всички правила на играта: наситени медийни изяви, ежедневни обръщения към избирателите, заиграване с техните емоции, страхове и тревоги. Политиците и политическите анализатори пък започнаха да решават конкретни съдебни казуси директно в телевизионния ефир. Делото “Полфрийман” например беше преразгледано в няколко телевизионни студия, а оттам през прокуратурата формално стигна обратно в съда с искане австралиецът да бъде върнат в затвора. Както е тръгнало, в бъдеще участието на съда в този тип “правосъдие” може направо да отпадне. Телевизионната юриспруденция би била напълно достатъчна за едно обществено мнение, искащо възмездие тук и сега.

Симптомите на болестта

Всичко това може да изглежда абсурдно и комично, но работата съвсем не е за смях. Тези сливания между политика и право, на които ставаме свидетели, са симптом на тежката конституционна болест “множествена дистрофия на независимостта”.

Тази дистрофия поразява всички независими органи в конституционното тяло и ги превръща в инструменти за защита на интересите на определени властови групи. Няколко примера само от последните дни:

-   БНР беше атакувано, по думите на негови служители, с поне четири обаждания отвън, които "мотивираха” директора на институцията да се раздели с един от най-независимите си журналисти - Силвия Великова. След решителни протестни действия на колегите ѝ, в крайна сметка тя беше върната в екипа, но в момента тече опит за замазване на политическото вмешателство. Най-вероятно работата ще се потули с отстраняване на директора на радиото (което така или иначе трябва да стане), като целта е да не се стигне до външните инфлуенсъри. Малка надежда за нещо повече има заради създаването на парламентарна комисия по въпроса. Но да видим.

-   Продължават общественият натиск и опитите за разправа с независими съдии. Лайтмотивът сега е, че те не съдят в синхрон с общественото мнение. Оттук до обявяването им за “враг на народа” има само една крачка.

-   А ВСС? Вместо да защитава съдиите, сам ги напада.

-   Неправителствените организации рутинно биват очерняни като национални предатели. Хелзинкският комитет например, една специализирана правозащитна институция, се е превърнал в боксова круша за политици и медии. Едва ли е нужно да се припомня колко важни са неправителствените организации за едно общество - защото са лакмус за неговата свобода. В несвободните общества те стават първа жертва на режимите, тъй като са сравнително слаби и нямат сериозни политически или икономически ресурси.

И все пак битката с множествената дистрофия на независимостта не е съвсем изгубена. Становището на адвокатурата по кандидатурата на г-н Гешев за главен прокурор дава повод за оптимизъм: независима, важна институция дава своето мнение в противовес на кампаниите, водени от силните на деня. Липсата на страх да застанеш с името и институционалната си тежест зад непопулярна, неудобна за управляващите позиция е основата на независимостта.

Друг повод за оптимизъм дава обществената реакция по повод угодническия опит за очерняне на Борислав Игнатов, кандидат на „Демократична България" за кмет на София. Солидарността със Силвия Великова също демонстрира, че обществото ни все още има съпротивителни сили.

Ако политическият цинизъм стане официална идеология

Другото име на множествената дистрофия на независимостта е “политически цинизъм”. А за политическия циник нещата изглеждат така: независими хора или институции няма - всеки обслужва нечий интерес, всеки е воден от тясно разбиране за материална изгода. В България политическият цинизъм има множество почитатели, с него са заразени и огромна част от медиите. А циничната публичност води до избор на цинични политици. Нужни ли са примери?

Ако политическият цинизъм стане официална идеология на републиката ни, ще е най-добре да преминем към преки избори за национален главен шериф - и към решаване на съдебните дела в телевизионен ефир, с изпращане на есемес от страна на зрителя. Така ще е поне ясно, че най-голямата група, мнозинството, ще може да се разправя с останалите както си иска.

Ако днес внезапно бъдем посетени от напълно независим марсиански политолог, той със сигурност би заключил, че вървим с бързи стъпки към гореописаната абсурдна обществена уредба. Защото множествената дистрофия на независимостта не се лекува с исторически празници на независимостта. Тази независимост не е музеен експонат от 1908, а нещо, което ежедневно трябва да се отстоява.