Теорията „Дахомей“

През 1965 г. легендарният полски публицист Ришард Капушчински попада в африканската държава Дахомей (днешна Република Бенин) в момент, когато между президента Суру Миган Апити и премиера Жустен Ахомадегбе прехвърчат мълнии. Спорът им е за това кой трябва да назначава главата на Върховния съд. Месеци наред никой от двамата не отстъпва, „защото всеки от тях има голямо семейство, на което трябва непрекъснато да раздава разни служби.“ Резултатът от конфликта е, че държавата изобщо не функционира.

„Тук виждаме много точно механизмите на африканската политика“, пише Капушчински: „Дахомей е бедна, изостанала страна. За да се измъкне от мизерията, са необходими огромни усилия, концентрация на енергия, възпитателна работа. Но никой не се вълнува от това!“

Онова, което прави потресаващо впечатление на журналиста, отразил десетки преврати, бунтове и революции в Африка и Латинска Америка, е тъкмо обстоятелството, че населението не реагира по никакъв начин. Макар едва да свързва двата края, то не се възмущава или го прави спорадично и вяло.

И ето че там, в Дахомей, Капушчински бил осенен от следното прозрение: „Най-лесно управляват правителствата, които успяват да поддържат средно ниво на бедност.“

Средно бедният човек

Много бедният човек е озлобен и яростен, докато средно бедният човек е средно спокоен за утрешния ден. Точно толкова спокоен, колкото хем да се тревожи как ще оцелее, хем да не излезе на улицата. Зает с тези мисли, той не хаби енергия да се сдружава с други средно бедни хора. Всеки оцелява поединично. Стандартът на живот е средно търпим, жизненият хоризонт - средно ясен. Средно бедният човек казва "Да сме живи и здрави, пък другото все ще се нареди". Неговото мрънкане е тихо и най-вече безобидно. Затова той е благодат за всяка власт.

В Дахомей обаче Капушчински разбрал още нещо: с каквито и спорове да си губят времето, управляващите трябва да са нащрек, за да не се наруши този крехък баланс. С други думи – да имат умения за контрол над масовата мизерия, така че тя да не доведе нито до отчаяние и гняв у по-обеднелите, нито до критики и претенции от страна на позамогналите се.

„Симптом, че властта изпуска този контрол, би могло да е увъртането в обещанията. Или пък оправдаването с предшествениците и опит за манипулация на социологическите изследвания. А защо не и трите?“, заключил Капушчински на базата на собствените си наблюдения.

Ако приемем неговата теория за достоверна, то българското правителство и лично финансовият министър я практикуват доста прилично:

Според проучване на „Галъп“, публикувано на сайта на Gallup World на 21 ноември, България е на 17-то място от 150 страни в света по равнище на недоволство от качеството на живот и дори усещане за безизходица, но едновременно с това - по търпеливост и примирение. 41% от българите са отговорили, че не се чувстват удовлетворени, но са свикнали с това, т.е. „всекидневието им може да е безрадостно, но те не се и бунтуват; може материално да не са чак толкова зле, но това не им носи радост.“

Симптомите

Дотук отлично! Да, но въпросното проучване е приключило през лятото на 2012 г., а оттогава на очи се набиват и трите симптома, за които говори наблюдателният Капушчински:

„Увъртане в обещанията“: през юли положението с цените и доходите стана наистина напечено, а Националният статистически институт обяви, че животът е поскъпнал с 1,5%. По този повод министър Дянков първо обяви, че обедняването е мит. Сетне обеща държавата да сложи таван на цените, позовавайки се на подобна практика в САЩ (пълна измишльотина, защото това там се счита за престъпление). А по-по-сетне обеща 7,3 на сто увеличение на пенсиите още от януари 2013 година. В крайна сметка през септември финансовият министър „потвърди“, че пенсиите ще бъдат повишени, само че от 1 април догодина.

„Оправдаване с предшествениците“: почти всеки втори българин има затруднения с плащането на сметките, не се храни редовно с качествена храна, не почива и не си купува кола, съобщи Германският статистически институт в края на октомври. Според него нивото на бедност в България е най-високо в целия ЕС – 46,2%. На първо четене на бюджета (8 ноември) обаче министър Дянков отговори на критиките, че това е бюджет на обедняването, така: „България е една от по-бедните държави в ЕС по една-единствена причина – 60 години комунисти са управлявали страната.“ Впоследствие премиерът Борисов добави още 40 години, та злодействата на предшествениците закръглиха цяло столетие.

„Манипулация на социологическите проучвания“: последните изследвания на „Галъп“ и на държавния (!) НЦИОМ показаха срив в доверието към ГЕРБ и почти пълно изравняване на позициите му с тези на БСП. От тях стана ясно, че тенденцията ще се задълбочава и все повече ще пречи на партията с претенции за втори мандат. В резултат на това в ход бяха пуснати различни варианти, които да ограничат възможността електоралните нагласи да бъдат представяни в ущърб на нейния интерес. Стигна се до абсурда обидените от дадено изследване да имат „право на отговор“, а достоверността на изследването да бъде проверявана – неизвестно от кого, неизвестно с какъв научен потенциал и неизвестно за колко пари. И всичко това – за да не научат недоволните от управляващите колко са недоволни от управляващите...

Реално-нереално

Впрочем тъкмо от социологическите изследвания управляващите би трябвало да са разбрали, че средното ниво на бедност в България се крепи на косъм.

Първо, бедните са станали още по-бедни (основните разочарования са свързани с удвоената през настоящия мандат безработица и с трагичното състояние на малкия и средния производител, като 45% от избирателите са категорични, че този кабинет се справя по-зле от предишния).

И второ, богатите, поне по презумпция, не просто са станали не чак толкова богати и направо не-богати, а 48% от българския бизнес е оттеглил доверието си от правителството и опровергава „всякакви фанфари за бизнес средата в страната“ (по „Галъп“).

Докато пиша това, майките протестират, че помощта за отглеждане на малки деца остана 35 лева на месец, а парламентът приема бюджета за следващата година със заложените в него нереалистични приходи - почти неизпълним ръст на ДДС от 784 млн. лв., трудно изпълним ръст от 280 млн. лв. от данъка върху доходите на физическите лица, плюс неяснота около забавеното от ЕК възстановяване на близо 385 млн. лева.

Доброволно под карантина!

Чат-пат обаче хвърлям по едно око и на спомените на Капушчински и така попаднах на още по-интересна история:

След години, когато държавата Дахомей вече била влязла в пределите на Бенин, той се поинтересувал какво е станало с онзи спор около съдията. Никой не помнел нито президента Суру Миган Апити, нито премиера Жустен Ахомадегбе, нито кой в крайна сметка оглавил Върховния съд. Всички дахомейци помнели само катинарите.

Катинарите били сложени по границите с Того, Нигерия и Буркина Фасо, не защото в страната започнала някаква кървава революция, а към съседните държави се юрнали стотици хиляди отчаяни емигранти, а защото хората в Дахомей решили да не бягат от собствения си проблем.

Точно така! Самите те сложили катинари на граничните пунктове, за да останат насаме със себе си и да решат в какво именно се състои народопсихологическата им драма. Например по какви причини мълчат. Или защо негодуват неадекватно. Къде е собствената им вина, след като Апити и Ахомадегбе се появяват уж в различни, но на практика еднакви образи.

Като се обрекли с тия катинари на доброволна карантина, всички заедно се опитали да намерят решения за живота и бъдещето си. Никой не успял да се изсули от персоналната си отговорност, пък какво остава да измисля вицове за терминал 1 и 2...

Автор: Любослава Русева; Редактор: Е. Лилов

Текстът е публикуван във в. „Преса”