Това е истината за НАТО

Дали настъпва краят на НАТО? Тази дискусия е стара колкото самия Алианс, твърденията за чиято предстояща смърт вече от 70 години са силно преувеличени. Ако се абстрахираме обаче от тези факти, френският президент Макрон има право: НАТО се намира в мозъчна смърт, и то от доста време. Германската канцлерка и други политици може и да се ядосват на изказването на Макрон, но той изговори една истина. Защото политически Алиансът никога не е бил толкова слаб, колкото в момента.

В НАТО се надяват Тръмп да не бъде преизбран

Едно от най-слабите места на НАТО днес е... лутащият се президент на САЩ. В зависимост от настроението си, той ту обижда партньорите си, ту хвали автократи като турския президент или севернокорейския лидер Ким Чен Ун, ту поставя под въпрос самото съществуване на НАТО. Същевременно обаче Доналд Тръмп реагира направо алергично на критиката на Еманюел Макрон и в Лондон изведнъж се превъплъти в най-горещия защитник на Алианса. Очевидно право да критикува НАТО има един-единствен човек. И това е самият Тръмп.

Американският президент често провежда солови акции, които обикновено са деструктивни. Изтегля, например, американските войски от Сирия без съгласуване и така отваря пътя за турска военна интервенция срещу кюрдите, които преди това, в полза на Запада, водиха битката срещу т.нар. "Ислямска държава". А това е фатален пример за предателство спрямо съюзниците, което причинява тежки човешки и политически жертви. То е пример и за още нещо: за неспособността на Доналд Тръмп да взима стратегически решения от общ интерес. Неслучайно вътре в НАТО пулсира безмълвната надежда, че догодина американците няма да го преизберат.

Едно време всичко беше толкова просто

По време на Студената война животът на НАТО беше съвсем лесен. Алиансът просто беше противотежест на Варшавския договор. Задачите бяха ясни, а доктрината за взаимното възпиране беше един съвсем простичък стратегически модел. Само че 30 години по-късно НАТО така и не успява да отговори на новите предизвикателства. И просто се кандилка от криза до криза, от среща на върха до следващата среща на върха.

На срещата на върха в Лондон за пръв път се заговори за Китай като бъдещо стратегическо предизвикателство. Но това все още нищо не значи, защото в момента и дума не може да става за някаква обща политика към Пекин - просто интересите на страните-членки са твърде различни. Споменаването на Китай като потенциална заплаха все пак води до един положителен ефект: вече може да се мисли за въздействието на все по-агресивната китайска политика върху общата сигурност.

Човек направо има чувството, че насреща му седи и размишлява един ленив великан. Цяла вечност минава сякаш, докато се сети да реагира. Например - за рисковете от климатичните промени, за които говори норвежката министър-председателка. Или пък за опасността от регионални дестабилизации, възникваща покрай непрекъснато променящите се терористични групировки - тема, на която Франция иска да отдели специално внимание. Да не говорим, че в картата на сигурността непрекъснато възникват черни дупки, създадени понякога от страни-членки на НАТО. Например в Либия, която се превръща в развъдник на тероризъм и търговия с хора, сериозно заплашващ Европа.

Може ли Алиансът да бъде спасен?

НАТО се нуждае от истинско политическо ръководство - някакъв орган, който да може едновременно да анализира и да подготвя решения. В момента така нареченият "Съвет на мъдреците" трябва да изготви пътна карта за бъдещето, но това е просто временно решение, взето по принуда. Да не говорим, че Алиансът има и друго слабо място: приемайки все нови и нови членове, които имат все по-различни интереси, той вече трудно може да се справи с ангажимента, който навремето сам е поел: да гледа на всяко нападение срещу страна-членка като на нападение срещу цялата организация.

В НАТО не съществуват и механизми за санкциониране на онези страни-членки, които безогледно преследват само своите собствени интереси. Като Турция, например, която нападна кюрдите и закупи руски оръжейни системи. Подобни солови акции са пробив в общата сигурност, който не може току-така да бъде запушен с някакъв формален компромис, като този от Лондон. Да не говорим, че те отприщват сериозни съмнения по адрес на така наречените "общи ценности".

Ако се върнем към диагнозата на Еманюел Макрон: да, Алиансът, може и да е в кома, но не е мъртъв. Пък и европейските пориви към някакви съвместни отбранителни проекти засега тъпчат на място. И в обозримо бъдеще няма да се появи алтернатива на НАТО. Съмнително е дали Алиансът е в състояние да се реформира в условията на нарастващ външен и вътрешен натиск. Ключово значение ще имат президентските избори в САЩ. Но едно нещо поне вече е ясно: със своята недипломатична откровеност френският президент всъщност поднесе добър подарък на НАТО по случай 70-ия рожден ден.