Това ли е краят на Европа?

Разпада ли се Европа? В серия от публикации авторитетният германски всекидневник "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" представя мненията на известни международни наблюдатели, сред които е и българският политолог Иван Кръстев. В специално интервю за Дойче Веле Кръстев излага възгледите си по въпроса:

ДВ: В статията си „Утопията за живота отвъд границата” Вие цитирате унгарския философ Миклош Тамаш, според когото Просвещението като основополагаща идея на ЕС предполага световно гражданство. Но, както отбелязвате, това означава, че или бедните и нефункциониращи държави трябва да станат места, където хората искат да живеят, или пък Европа трябва да отвори границите си за всички. Можем ли да очакваме в скоро време да се случи едно от двете?

Кръстев: Скоро не, а и въобще не. Днес светът е пренаселен с провалили се държави, където никой не желае да живее, а Европа не иска и не може да държи границите си отворени. Гражданите-избиратели няма да го допуснат. Тъй че същинският спор не е за това дали Европа трябва да засили контрола на границите си, а как да го направи, без да загуби самоуважението си и уважението на другите. Или с други думи: как бихме могли да помогнем на най-страдащите хора в този свят, без да разрушим собствения си свят. През 1981 година за пръв път беше проведено глобално допитване на тема къде хората се чувстват най-щастливи. Тогава нигерийците бяха точно толкова щастливи, колкото и западногерманците. 35 години по-късно положението е съвсем друго.

ДВ: Какво се е променило през тези 35 години?

Кръстев: Нигерийците вече имат телевизори, а с помощта на интернет младите африканци или афганистанци само с един клик могат да видят как живеят европейците, какви са техните болници и училища. Глобализацията превърна света в село, и то село, което живее в условията на диктатура: диктатурата на глобалните сравнения. Хората вече сравняват живота си не с този на съседа, а с живота на най-благоденстващите на планетата. В този днешен силно омрежен свят тръгва нова революция - революцията на миграцията. През 20-ти век масите се вдигаха на социални революции и маршируваха под знамена, а през 21-ви век миграцията е новата революция. Тази революция изнасят на плещите си безброй отделни хора и техните семейства, които са въодушевени не от светлото бъдещето (каквото им рисуваха идеологиите от 20-ти век), а от картинките за живота отвъд границите им, които гледат в интернет. Новата революция обещава радикални промени. И за все повече хора „промяна” означава да сменят не правителството си, а страната, в която живеят.

ДВ: Но всяка революция е бременна и със своята контрареволюция.

Кръстев: Да, революцията на мигрантите създава тревожната опасност от съответна контрареволюция в Европа. Само допреди няколко месеца солидарността с хората, които бягат от войни и преследвания, беше грандиозна в много западни страни. Днес обаче наблюдаваме обратната тенденция: надига се страхът, че същите тези чужденци може да разрушат социалните държави в Европа, тяхната хилядолетна култура и нашите либерални общества. Страх от исляма, от тероризма, от нарастваща престъпност, един неопределен страх пред Чуждото - това е сърцевината на моралната паника в днешна Европа. Вътре в ЕС канцлерката Меркел дълго време беше символ на самочувствие и решителност, а днес някак напомня на късния Горбачов: с благородни намерения, но наивна. Европа се чувства застрашена от нейното „ще се справим”. Изобщо кризата с бежанците променя цялата европейска политика. И застрашава самия европейския проект.

ДВ: Но през последните години този проект неколкократно беше застрашаван.

Кръстев: Да, но бежанската криза променя радикално политиката в Европа. Финансовата криза раздели ЕС на кредитори и длъжници и отвори разлом между Севера и Юга, докато бежанската криза ни връща към разделението Изток-Запад. Брюксел твърди, че източноевропейците не проявяват солидарност, но всъщност си имаме работа със сблъсъка между два различни вида солидарност. От едната страна е солидарността по национален, етнически и религиозен признак, а от другата - нашият дълг като хора, задължението да помогнеш на най-страдащите. През 1920-те години 25 на сто от населението на България бяха бежанци и българите с основание се гордеят, че успяха за кратко време да интегрират тези хора. Но те успяха да го направят, защото бежанците бяха българи като тях самите. Тяхната солидарност беше етническа. Днес източноевропейците не смятат, че дължат на други хора, бягащи от войни и преследвания, същата солидарност, която дължат на своите съотечественици. За мнозина на Запад това поведение е морално скандално. В Германия, например, 10% от населението се включиха като частни лица в помощните акции за кандидатите за убежище, докато в същото време обществеността в Източна Европа остава хладна, а политиците дори атакуват решението на Брюксел за разпределяне на бежанци - и то при положение, че през 2015 година в Словакия, например, са влезли 169 бежанци и само 8 от тях са поискали убежище.

ДВ: Означава ли това, че Изтокът и Западът в Европа имат различни ценности?

Кръстев: Кризата с бежанците нагледно показа, че Източна Европа възприема като заплаха универсализма, върху който е изграден ЕС - ценности, които за мнозинството западноевропейци са сърцевината на тяхната европейска идентичност. Западът е свикнал да мисли себе си като човечеството, докато в Източна Европа това не е така. В повечето западноевропейски страни кризата с бежанците доведе до поляризиране на обществото, до сблъсък между привържениците и противниците на политиката на отворените врати, между онези, които приемат бежанците в своите домове, и онези, които подпалват бежански приюти. В Източна Европа се случи точно обратното: нашите по правило поляризирани и разделени общества внезапно се обединиха и почти единодушно се обявиха против бежанците. Това е един от редките случаи през последните десетилетия, когато източноевропейските правителства говорят онова, което мисли мнозинството. Но тази позиция на Източна Европа е особено неразбираема за мнозина на Запад. Най-вече заради следните две обстоятелства: първо, през по-голямата част от 20-ти век източноевропейците до голяма степен бяха заети с това или сами да емигрират, или да се грижат за мигранти; и второ - в повечето средно- и източноевропейски страни няма почти никакви сирийски бежанци.

ДВ: На какво тогава се дължат тези предубеждения?

Кръстев: Възобновените напрежения между Изтока и Запада в Европа не са някакво нещастно стечение на обстоятелствата. Техните корени са в историята, в демографията и в сътресенията на посткомунистическия преход. Съпротивата срещу бежанците е своеобразен бунт срещу глобализацията. В Средна и Източна Европа историята играе важна роля, а често пъти историческият опит противоречи на днешните обещания на глобализацията. В Средна Европа познават предимствата, но и сенчестите страни на мултикултурните общества - при това ги познават по-добре, отколкото другаде в Европа. В западната част на Европа срещата с извъневропейските светове минава под знака на наследството от колониализма, докато средноевропейските държави възникват в резултат от разпадането на империи и последвалите етнически прочиствания. Преди Втората световна война Полша, например, е мултикултурно общество, където една трета от населението са германци, украинци и евреи. В днешна Полша живеят 97% поляци, а това я превръща в една от етнически най-хомогенните страни в света. Ето защо за мнозина поляци връщането към етническото многообразие изглежда като свличане обратно към тежките времена между двете световни войни.

Но има и още едно разминаване. Европейският съюз е изграден върху две идеи. Френската за нацията, според която принадлежността се дефинира като лоялност към институциите на републиката. И германската за държавността, според която провинциите са силни, а федералният център е относително слаб. Средноевропейските страни обаче, обратно, възникнаха на базата на германската идея за нация и френската идея за държавност. Тоест, Средна Европа комбинира страхопочитанието на французите към централизираната държава с традиционния възглед на германците, че принадлежността към една нация се основава на общия произход и общата култура. Но това, което мнозина източноевропейци отказват да приемат, е, че за разлика от “Полша за поляците” или “Германия за германците”, лозунгът “Европа за европейците” няма политическа сила, защото Европа не може да бъде етническа идентичност, ние нямаме общ език, а общата ни история по-често ни разделя, отколкото обединява. Звучи донякъде парадоксално, но отхвърляйки бежанците, източноевропейците може да предизвикат радикална криза на самата идея за солидарност в ЕС. И в резултат от това самите те да бъдат отхвърлени от западните общества.