Той е ХИПЕРлидер!

Хиперлидер наричам една нова фигура, която все по-често излиза на глобалната сцена: Ердоган в Турция, Путин в Русия, премиерът Моди в Индия, както и по-дребни екземпляри като Виктор Орбан, покойният Качински и, с всички уговорки, които налага миниатюрният характер на страната, нашенският Борисов в първото си издание.

Не говоря за класически диктатори, а за политици, които умеят да събират огромна подкрепа с демократични средства, напук на растящото недоверие в институциите. Как го правят? Разбира се, чрез известно притискане на медиите, къде със сила, къде с пари, къде с приласкаване на собствениците им. Но в света на интернет това едва ли обяснява всичко. Един от талантите на хиперлидера е, че умее да възпламенява масите с геополитическо репчене: срещу Европа при Орбан, срещу света като цяло при Путин.

В среда, в която мнозина недоволстват от неефективността, мекушавостта или дори блокажа на важни международни институции, хиперлидерът изпъква като решителен и волеви: нарочва вътрешния враг и бие без да му мигне окото. Така Ердоган разгроми протестите през миналата година /11 убити, над 8000 ранени/.

Моди, обвиняван за погромите над мюсюлмани в Гуджарат по време на неговото губернаторстване, даде да се разбере, че ще се разправи с правозащитниците, които му търсеха сметка. А за връзката между жертвите на руската инвазия в Украйна и главозамайващия рейтинг на Путин няма какво да говорим.

Характеристики по Фройд

Слава богу, Борисов си остава на нивото на словесни нападки и обиди, но и те въздействат. Впрочем, моделът е описан навремето от Фройд: за да се сплоти общността около лидера, трябва да се изведат вън от нея агресивните енергии, да се нарочи изкупителна жертва. Наред с традиционните етнически малцинства и хората с различна сексуалност, днес ролята на такава жертва все по-често играят неправителствените организации, представляващи врага в собствения дом.

Стилистиката на хиперлидера включва бомбастични изказвания, с които най-често се прочува простодушният Ердоган. В Куба например заяви, че мюсюлманите са открили Америка преди Колумб и дори построили там джамия /за реставрирането на която предложи и пари/. Оказа се, че някакъв съветник не съвсем добре превел дневниците на Колумб, където някаква планина е сравнена с джамия. Нейсе, вестниците пишат, обсъждат - няма лоша реклама.

Въпросът не е в простотията на отделния човек, а в бомбастиката, в надхвърлянето на човешкия мащаб. Не забравяме, че днес хиперлидерът е медийна звезда и трябва да притежава по някой запомнящ се рекламен маркер. Дали ще е "бунга-бунга" от разюзданите партита на Берлускони или уважаваната приятелка на Путин, световен шампион по гимнастика - е въпрос на режисьорско виждане.

Освен, че вижда предколумбови джамии в Куба, Ердоган планира да копае втори канал, успореден на Босфора, да строи милионни сателитни градове край Истанбул, издига си дворец, в пъти по-голям от Белия дом /за мола на Таксим слава богу го отказаха/. Моди пък планира превръщането на фалиралия щат Андра Прадеш в нов Сингапур с щедри инвестиции; Путин хвърли 50 милиарда долара за олимпиадата в Сочи, а от Крим смята да направи в руски Лас Вегас; Орбан строи две ядрени централи; Борисов реже лентички и на пешеходни пътеки.

"Конкуренцията е за губещите"

Тук от стилистиката преминаваме към по-сериозното. На какво се дължи този размах, този мащаб? На това, че новата хиперпрезидентска фигура днес изразява интересите на едрия бизнес, и особено на бизнеса, свързан със строителство и природни ресурси, но и на обикновените хора, които чакат хляб от него. Става дума за такъв тип икономическа дейност, който предполага квази-монопол: отчуждаване на земята и разрешение за строеж, концесия на определени природни богатства, в нашия случай - опериране с еврофондове. Тъкмо тази икономика доведе Турция до разцвет и утрояване на доходите, макар и заплахата от спукване на строителния балон да става все по-осезателна. Също така затворени в самите себе си, са индийската и руската, които допускат само вътрешни хора, а нерегламентираните практики на корупция са бариера пред чужденците.

Защо е този възход на големите корпорации, на фона на катастрофалното положение на малкия бизнес? Ами защото в глобалната конкуренция летвата на печалбите а неимоверно високо; ако не осигуриш на акционерите си повече от комшията, те бягат. А свръхпечалба се прави когато имаш монопол. В Америка квази-монополи върху виртуални територии установиха предприятия като Гугъл, Фейсбук и Амазон; в останалата част на света си я караме по-просто, с реалните терени.

"Всеки бизнес се стреми към монопол", а "конкуренцията е за губещите", пише Питър Тил, създател на "Пейпал". Е, големите успяват да постигнат своя стремеж, благодарение на новия политически модел. Има някаква конкуренция, но тя обикновено това се отнася само за дребните риби. Така става ясно и това, коя е зараждащата се политическа битка на следващите години: от едната страна са хиперлидерите, представящи големите корпорации и техните надъхани с разнообразни страсти наемни работници; от другата - дребният бизнес, който си търси представителство, опитвайки се да произвежда в условията на все по-тежка глобална конкуренция.