Трагедията Лампедуза

Всяка година хиляди бежанци от Африка се отправят към Лампедуза, рискувайки живота си – в препълнени и несигурни лодки, водени от мечтата за ново начало в Европа. Не са малко случаите, в които лодките се преобръщат или потъват: в началото на октомври м.г. например пред бреговете на острова се удавиха над 300 души. Когато се случи такова нещо, ЕС отправя тревожен поглед към Италия. В останалите случаи обаче европейците сякаш забравят за трагедията на африканските бежанци. Тези, които се доберат до Италия живи, биват заключвани в приемни лагери за дълги месеци въпреки, че престоят им там би трябвало да е ограничен до броени дни. Почти никой не знае как точно изглеждат условията там, защото само малцина имат достъп до тези лагери.

Високият брой на бежанците неведнъж е поставял острова и жителите му на сериозно изпитание. През 2011-та, след свалянето на тунизийския диктатор Бен Али и последвалата Арабска пролет, към Лампедуза се отправиха хиляди бежанци. Тогава правителството в Рим обяви бедствено положение, а тогавашният вътрешен министър Роберто Марони обвини другите европейски държави в бездействие относно бежанския проблем на Стария континент.

Лицемерно бездействие

Марони беше и все още е един от водещите политици на партията "Северна лига", известна с кампаниите си срещу чужденците. До оставката на премиера Силвио Берлускони през ноември 2011 "Северна лига" бе коалиционен партньор на неговото правителство и отговаряше за миграционната политика. Именно по нейно предложение навремето Италия сключи споразумение с Либия и с други африкански държави за връщане на нелегалните имигранти. Комисариатът на ООН за бежанците разкритикува това решение и подчерта, че така на хората, бягащи от диктатури, войни и глад, не им се дава никакъв шанс да подадат молба за убежище в Европа. Въпреки сключеното споразумение обаче "Северна лига" така и не успя да сложи край на притока на бежанци. Затова в последствие партията реши да определи нелегалното пресичане на границата като престъпление и обяви, че легално може да пътува само онзи, който има в джоба си трудов договор с някоя фирма.

Правителството на Енрико Лета, дошло на власт през пролетта на 2013-та, обеща да промени този закон. И до днес обаче това все още не се е случило. Според италианските помощни организации, този регламент е твърде нереалистичен и лицемерен. Почти никой италиански работодател не би назначил някого от Мали или Еритрея, когото дори не е виждал наживо, казват правозащитниците. На бежанците това отдавна им е известно. Затова те се настройват за живот в нелегалност. Който от тях извади късмет и успее да избяга от бежанските лагери, поема към Северна Италия или Северна Европа. Навремето ЕС бе заръчал на южните страни-членки Италия, Гърция и Испания да пазят южните граници на Общността. Тази задача обаче се оказа непосилна за тях. Днес не само Италия се чувства изоставена от Брюксел в решаването на бежанския проблем.

Младитие: тук нямаме бъдеще!

В продължение на почти 20 години Италия отказваше да се възприеме като имигрантска страна. Както сред обществото, така и сред политиците бе възприето схващането, че чужденците остават в страната само временно. Никой не се грижеше за тяхната интеграция - тя бе оставена на случайността.

От това страдат най-вече децата на първата по-голяма вълна имигранти. "Тук нямаме бъдеще", казват 13-годишните Рамат и Джой. Те са деца на нигерийски бежанци, дошли в Италия по море. "Щом завършим училище, ще се махнем. Тук няма работа дори за италианците, а чернокожите така или иначе биват дискриминирани на трудовия пазар", казват те.

Рамат и Джой обаче нямат намерение да се връщат в родината на родителите си. Те мечтаят за Лондон. Там искат да следват, да работят, да създадат семейства. "Италия беше грешката на нашите родители, която ние не искаме да повтаряме", заключават те.