Трите лица на кризата в арабския свят

Арабската пролет. Това понятие, обединяващо в себе си процесите в Близкия и Средния Изток, както и в Северна Африка, се роди с надеждата, че промените бързо ще доведат до истинска демократична пролет в целия регион. Арабският свят се намира в преломен момент - той скъсва с миналото си. Младите хора се разбунтуваха срещу несправедливостта в своите страни. Те искаха свобода и плурализъм.

Искрата на бунта

Всичко започна в Тунис, където един млад продавач на зеленчуци се самозапали, защото вече не виждаше никаква житейска перспектива. В Тунис започнаха масови протести, инициирани от младежите от средното съсловие и подкрепени от широки слоеве на гражданското общество. Режимът в Тунис се опита да смаже съпротивата с военна сила. Но отказът на висши военни да участват в клането на собствения народ и преминаването им на страната на бунтовниците доведе до бързо падане на диктатурата на президента Бен Али.

Пътят към свободата и плурализма обаче е дълъг и разделя арабския свят на три региона. Страните от Северна Африка опитват с реформи, разчитайки на подкрепата на нетърпеливите и жадни за промяна хора в тях. Богатите монархии от Персийския залив си "купуват" още малко време, разпределяйки петродоларите сред поданиците си, за да отложат още малко неизбежните промени. А страните от източното Средиземноморие затъват в саморазрушителни конфликти, които от Сирия се разпростират и към съседите.

Реформаторският процес в Северна Африка протича по-бавно от очакваното, но въпреки това бележи успехи. Мюсюлманските братя в Египет се кълнат в демокрацията. Но под демокрация те разбират по-скоро едно формирано, а не отворено общество. Те спъват истинската промяна, защото се опитват да внедрят във властта свои хора и същевременно дестабилизират институциите на стария режим. Реформаторският процес в Тунис също протича трудно, а Либия може и да се превъне след десетина години във функционираща държава не само по средиземноморското крайбрежие, а и във втърешността към Сахара.

За достоен живот

Новото в тези държави и целия арабски свят е, че тези страни допускат религиозната свобода. В миналото арабските режими разрешаваха само един вариант на исляма, който беше в съзвучие с тяхната идеология. След като мнозина дисиденти се завърнаха в страните си от изгнание, обществата започнаха да се насочват към нов религиозен ред, при който обаче са принудени да съжителстват и със салафистите. Именно това развитие доведе на Запад до разделението на "добри" ислямисти, които искат реформи, и "лоши" салафисти, които са тоталитарни. И докато салафистите се упражняват в антизападна реторика, ислямистите в младите мюсюлмански демокрации не дискутират вече шериата, а борбата срещу безработицата и реформите в данъчните закони.

Богатите монархии от Персийския залив пък ще отлагат политическите реформи докато могат, но и там ври и кипи. Промените в богатите монархии ще станат възможни, когато първо в Саудитска Арабия бъде достигната критичната маса на желаещите промяна, които да инициират участието на поданиците в политическия живот.

Опасности дебнат отвсякъде

Голямата заплаха за Близкия изток и за света идва от третия регион, от Леванта и от гражданската война в Сирия. Колкото повече се интернационализира конфликтът, толкова повече се засилва опасността регионът между Средизимно море и Месопотамия да се превърне в пространство, лишено от правова държавност, в което надмощие са взели всякакви милиции и отделни банди. На Балканите това саморазрушение трая цяло десетилетие, а в ливанската гражданска война - 15 години. А спиралата на насилието в Сирия е набрала такава скорост, че освобождението би могло да трае още по-дълго.

АГ, РТР, ФАЦ, К. Цанев / Редактор: Е. Лилов