Хизбула, страхът и националната сигурност

Самото споменаване на името Хизбула предизвика политически взрив, който е напълно сравним със самия атентат – слава богу, безкръвен, но не по-малко шумен и разтърсващ. Има и още нещо общо между взрива в Бургас и политическия взрив в София – страхът.

Политическата употреба на страха

Първата цел на тероризма по принцип е насаждането на масов страх. Защото после този страх е изключително благодатна почва за манипулиране на политиката – и международната, и вътрешната. Което се вижда много ясно и в нашия случай. Именно страхът отключи настъпилия истеричен плач за „опасностите пред националната сигурност” и „рисковете за обикновените граждани”.

Това е политическа позиция, която може да изглежда отговорна. Но не е задължително вярна. Във всеки случай, заради заслепяващия трезвостта на преценките страх тя е най-лесната, защото е най-популярната и безотказно печелившата. Особено в предизборен период.

Мимоходом да кажем, че управляващите донякъде сами се вкараха в този капан. Най-напред самите те се уплашиха от резултатите на собственото си разследване, заради което ги криха толкова дълго, че мълчанието им започна да изглежда подозрително и унизително. После пък придадоха на обявяването на резултатите излишна ритуалност, като вместо да го предоставят на професионалистите, го изпратиха в т. н. Консултативен съвет за национална сигурност. Без обаче да го консултират предварително с тези, от които очакваха да споделят част от отговорността. Всичко това създаде прекомерно внушение за драматичност и съдбовност и даде повече храна за съмнения в доказателствата.

Макар че доказателствата, в тесния юридически смисъл, в случая едва ли са от решаващо значение. Първо - защото едва ли някога извършителите на атентата ще бъдат изправени пред реален съдебен процес. След това - защото каквито и доказателства да бъдат представени, те никога няма да са достатъчни, за да променят удобната позиция на политическите оплаквачи на националната сигурност. И накрая - защото не е нужно да се знаят доказателствата по разследването, за да се види, че техният плач е пресилен и фалшив.

Фалшивият плач за националната сигурност

Те най-напред твърдят, че досегашните заключения на разследването са плод на „външен натиск”, „политическа поръчка” и „първосигнално послушание”. Външният натиск в случая е безспорен. Но е и естествен. Българската позиция за атентата в Бургас е натоварена с голям политически залог. Тя е част от спора да обяви ли Европейският съюз Хизбула за терористична организация или не. Съществуват сериозни аргументи в полза и на двата отговора на този въпрос. Но каквото и да е решението, то ще има сериозни последици за развитието на самата организация, за балансите в Ливан и в целия Близък Изток и за сигурността в Европа и света. Затова и около българската позиция са съсредоточени големи и разнопосочни политически интереси. Затова и натискът върху София е идвал от различни страни и „политическите поръчки” са били повече от една - както да се посочи, така и да се премълчи Хизбула.

Внимателният прочит на изнесената информация показва, че тя съвсем не е крайна, еднозначна и първосигнална, каквато се опитват да я изкарат. В нея няма категорично и окончателно посочване, а само „предположение”, в чиято „обоснованост”, впрочем, не се съмнява никой, който познава историята и различните почерци на международния тероризъм и, в частност, доказаните факти в „биографията” на самата ливанска шиитска организация. При това „предположението” не е за пряка съпричастност на организацията към атентата, а за някогашна принадлежност към нея на двама от установените извършители. Освен това се прави разграничение между политическа и военна структура на Хизбула, което е удобно за привържениците на по-мекото отношение към организацията и е по-скоро тяхна мисловна конструкция, отколкото реалност. И накрая – българската страна изобщо не споменава Иран, откъдето тази организация се финансира и направлява.

Така че тази позиция може да изглежда разкрачена, но във всеки случай е достатъчно балансирана и нюансирана, за да дава достатъчно простор за маневриране на всички заинтересовани страни, без да предрешава нищо и без да удовлетворява докрай нито една от „политическите поръчки”.

Кой, кога и как вкара България в тази игра

Търсейки аргументи, вайкащите се за националната сигурност критици на тази позиция по парадоксален начин забравят откъде тръгна всичко – от самия атентат. Управляващите „вкарват България в опасна игра”, казват те. В играта обаче всъщност ни вкараха онези, които взривиха пълния с хора автобус в Бургас. Нас какво ни засяга, това не е „нашата игра”, казват те.

Тероризмът обаче е глобална заплаха, срещу която никой и никъде не е застрахован. Неопровержимо доказателство за това е пак самият атентат. „Играта”, освен това, е наша и защото никой не ни е карал насила, а сами страшно се натискахме да влезем в структурите на онази политическа и цивилизационна общност, която води и битката с тероризма. И като сме се хванали на тази игра не може хем да се правим на важни и значими, хем, когато не ни изнася, да се правим, че ни няма.

Това разследване, всъщност, не е българско, казват те. С такова разследване обаче никой не може да се справи сам, особено ако няма достатъчно опит и капацитет, какъвто е нашият случай. Откъде в такъв случай да потърсят помощ българските специални служби? Да попитат, може би, иранските си колеги какво мислят за атентата?

„Първите държавници откриват фронт срещу България”, „правителството на България вкара страната ни във война”, казват те и, както много пъти през последните 20 и повече години, предлагат да се снишим и да си замълчим.

Фронт срещу България обаче откриха и я вкараха във война масовите убийци от летището в Бургас. Дошлият ни изневиделица в измамното самоуспокоение, в което живеехме, кървав терористичен акт е най-силното доказателство, че снишаването и премълчаването е не по-малко опасно от казването на истината.

Автор: Я. Бояджиев; Редактор: Е. Лилов