Хиляда и една глутници

Анализ на Ясен Бояджиев:

Докато вече близо месец всички говорят за глутницата от „Малинова долина”, установих, че една от двете глутници в нашата махала пак си има потомство. Тя обитава храсталаците около изоставено от времето на социализма противобомбено убежище отдавна - кажи-речи още от първия мандат на по-предишния кмет. Колко ли поколения животни са се сменили в нея през това време. Колко ли пъти уплашените или нахапани от нея са „сигнализирали”, където трябва. Колко приказки се изприказваха по въпроса и колко мерки се взеха.

И така до следващия път

Но глутницата още си е там, множи се и се размножава. Сега си лежи в тревата, наблюдава как си играят новородените 4-5 малки кученца и хвърля предупредителни погледи към минаващите хора - пази си жизненото пространство. Като стотици или хиляди други глутници в целия град. Впрочем, колко точно са те - никой не знае.

Сега всички знаят за глутницата от „Малинова долина”. По-рано бяха глутниците в „Захарна фабрика” и „Славия”. Утре може да е всяка друга. Което е въпрос не толкова на някакво нещастно стечение на обстоятелства, колкото на закономерност. След всеки подобен случай нещата се повтарят - води се един и същ спор с едни и същи аргументи, предлагат се едни и същи идеи, приемат се едни и същи решения, които никой не изпълнява. После всичко се забравя и така до следващия път, когато всичко започва отначало.

Този път, вероятно защото се стигна до смърт, властта се държи особено нелепо и агресивно. Пази си постовете - своето си жизнено пространство. За да отклони вниманието от себе си, сочи „виновници” и насъсква останалите срещу тях - агресивните кучета, „агресивните” защитници на животните, хората, които хранят кучета по улиците. Накрая министърът, който по закон е пряко ангажиран с проблема, обобщи, че „всички сме виновни”. Най-подвеждащо обаче е оправданието със законите - те са лоши, не работят и затова трябва да се измислят нови.

Проблемът не е в кучетата

Всъщност, и проблемът, и решението му са отдавна ясни. Истинският проблем, колкото и абсурдно да звучи, са не бездомните кучета, а липсата на контрол върху домашните, дворните и охраняващите разни складове и строежи кучета, изхвърляни или пускани на улицата. Въвеждането на такъв контрол и масовата кастрация на женските животни пък са в основата на единственото цивилизовано, трайно и ефективно решение, отдавна потвърдено от науката и от практиката на много места.

Това решение всъщност отдавна, вече пет години, е прието и в България. Вписано е в Закона за защита на животните със съответните действия, срокове и отговорници - конкретни общински и държавни органи.

Изоставянето на кучета е забранено, но откакто е приет законът, никой не е санкциониран за това. А по наблюдения на неправителствени организация годишно само в София биват изоставяни близо 15 хиляди домашни кучета или тяхното потомство.

Знае ли някой колко са?

За да има санкционирани, трябва да има строга система за регистрация и идентификация на животните. Но няма - въпреки задълженията, предписани в закона. Така и никой не знае колко са домашните кучета. Предполага се, че само в София те са между 100 и 200 хиляди. Регистрирани обаче, с чипове с данни за собствениците, са само няколко хиляди. А и регистрираните е трудно да бъдат идентифицирани при нужда, понеже четящите устройства за тези чипове са само две. Положението в останалите общини е още по-отчайващо. Кастрацията пък се извършва горе-долу със същите темпове и при същия „ефективен” контрол.

Без да бъде оправено всичко това, проблемът няма как да бъде решен. Прибирането в каквито и да било приюти и избиването на животни са мерки, които освен че са скъпи или недопустимо жестоки, са и безсмислени. Колкото и да се „прочистват” улиците, докато не бъде прекратен притокът на нови животни, проблемът ще продължи да съществува. И то не защото решението му е лошо, а защото не се изпълнява. Което, разбира се, не попречи през това време да бъдат „усвоени” милиони при пълна липса на контрол и пълна непрозрачност.

С всичко като с кучетата

По закон бездомните кучета трябваше да са в общи линии изчезнали от улиците до февруари 2011-та. След като изтече, тихомълком, по предложение на споменатия министър, миналата година срокът бе удължен до края на 2015-та. Опасявам се обаче, че и тогава глутницата в нашата махала ще се радва на поредното си потомство, а на мястото на, както твърдят, изловената и избита глутница в „Малинова долина” ще има нова.

Бездомните кучета съвсем не са най-големият проблем на държавата и на обществото. Достатъчно е да се сетим за изоставените деца или за това, че вероятността на улицата да те нападнат озверели хора, а не кучета, е далеч не по-малка. Но бездомните кучета много ясно показват как и защо вече десетилетия сме безсилни да се справим с тези проблеми.

Автор: Я. Бояджиев, Редактор: А. Андреев