Хора сме все пак

Хората са противоречиви същества и именно тази им същност ги прави толкова интересни. Що се отнася обаче до отношението им към животните, противоречията достигат до шизофрения. Някой може да е най-големият приятел на животните и да влага всичките си пари и енергия за спасяването на "бракувани" коне, кучета и маймуни, а същевременно да смята, че насекомото, което го тормози, напълно е заслужило смъртта си.

Човекът изхожда от следната теза: ако съм навън и ме нападне стършел, ще го убия, но ако влезе вкъщи, трябва да го спася и да го изведа навън. Всъщност по-логично би било да убиеш стършела, който ти е проникнал в къщата, а ако е навън - да не го закачаш на негова територия. Има ли рационално основание за това правило? Винаги може да се намери. Но не е нужно да е рационално. Няма начин да бъдат спасени всички животни по земята, но за тези, които са около нас, носим отговорност. Тоест, ако стършелът влезе вкъщи, отговарям за него и трябва да се държа с него добре.

Не ям тези, които имат лице. А вчерашната риба?

Човешката логика представлява забележителен феномен. Има хора, които държат особено много на синигерчетета, но не биха допуснали в двора им да гнездят врабчета. Или пък бащата, който показва на сина си плуващите крокодили, изтървава детето и крокодилите го изяждат. Всички са единодушни, че бащата се е държал безотговорно, а крокодилът - според природата си. Но накрая крокодилът е застрелян, а бащата - не.

Всеки, който твърди, че вегетарианството изживява разцвет, нека попита вегетарианците какво са яли в последните 24 часа. При две трети ще се установи, че не е минало без някакво месо. Ако разследването продължи, се получават отговори от типа: не ям нищо, което има лице. А вчерашната риба? Нейното не е лице - гласи отговорът.

Ако се придържаме към принципите на утилитаризма, бе трябвало да минем на диета от китово месо. Тъй като един син кит например дава толкова месо, колкото 70 000 кокошки. Наистина - ловът на китове е забранен по екологически съображения, а и месото му не било особено вкусно. Но защо в Съединените щати боевете с петли са забранени, а птицефермите - не? Бойният петел се отглежда грижливо до момента, в който излеза на арената, борбата трае около десет минути, а шансовете му да оцелее са 50 процента в сравнение с нулевия процент при бройлерите. Но всички искат да ядат пилета - особено средната класа. Бойният петел пък е по-скоро удоволствие за по-бедните - затова и е много по-лесно да бъде наложена забрана.

Противоречията са неизбежни. И човешки.

Ядрото на отношението ни към животните все още се образува от апетита. Според Херцог опитите за "морализация" на месоядството /както пушенето бе "дисквалифицирано" с голям успех/ са се провалили. Но тук можем да му противоречим - гузната съвест междувременно е нараснала значително. Но изгледите мислите да бъдат последвани от дела не са по-добри, отколкото например в случая с насладата от секса. Много религии възхваляват целомъдрието, но тези, които спазват обета, го правят или по принуда, защото - да речем - не им се отдава възможност, или пък принадлежат към някакво монашеско малцинство, което е изградило цялото си съществуване върху този обет. Сексът по взаимно съгласие така или иначе не вреди никому. Но до изяждането на животно по взаимно съгласие няма как да се стигне.

В резюме Херцог заключава: "Междувременно съм стигнал до убеждението, че тези противоречия не са аномалии, а и нямат нищо общо с лицемерието. Те са просто неизбежни. И показват, че сме хора". А виенският поет Йохан Нестрой е формулирал нещата така: Ако някой бъде третиран като животно, казва: Та аз все пак съм човек! А ако някой се държи като животно, свива рамене и казва: Та аз съм само човек...

Hal Herzog: Wir streicheln und wir essen sie, Carl Hanser Verlag

АГ, ДПА, ЗЦ, ХХ, Б. Михайлова, Редактор: Д. Попова-Витцел