Хората с недъзи - едни от нас?

Ето че вече има и паметник за хората с увреждания, които нацистите са избивали систематично. С този паметник за съжаление продължаваме традицията да категоризираме жертвите, която започна с изграждането на паметник, посветен единствено на загиналите по времето на Холокоста европейски евреи. Но онези, които се интересуват от история и искат да опознаят низостта на националсоциалистическия светоглед, са принудени да обикалят поне четири различни места в Берлин. На хвърлей камък от мемориала за жертвите на Холокоста е разположен мемориал за бруталното преследване на хомосексуалните. Някостотин метра по-нататък пък е паметникът на избитите синти и роми, а още малко по-нататък - и мемориалът за умъртвяването на хора с увреждания.

Твърде е възможно хората и да посещават всичките тези отделни места - какъвто е бил първоначалният замисъл по създаването им, за да отдадат почит на жертвите на една човеконенавистна идеология. Неволно обаче възниква неприятното подозрение, че издигането на паметници по същество е резултат от работата на политически лобисти, които определят кои жертви, кога и по какъв начин да бъдат възпоменавани. Самото съществуване на един паметник не казва впрочем нищо за това, как днешното германско общество гледа на съответните групи хора, нито пък какво е отношението му към тях в ежедневието. Спрямо хората "извън нормата", съществуват две противоречиви тенденции.

Оптимално насърчаване на хората с недъзи

Днес Германия разполага с превъзходна и широкообхватна мрежа от училища, домове и работилници за професионално обучение на хората с увреждания. Те получават оптимални грижи и стимули за развитие, съответстващи на степента и вида на уврежданията им, но към тях се поставят и изисквания. Защото за всеки човек е важно да усети, че е нужен, че има някаква задача. Тези институции отдавна вече нямат нищо общо с приютите, в които едно време поставяха под ключ пациентите с психически или физически недъзи - практика, която и до днес съществува в редица държави от Източна и Югоизточна Европа. Нито един родител в днешна Германия не е принуден да крие от света детето си с увреждания поради срам или страх от подигравки. В този смисъл Германия днес е станала образец за подражание.

Има обаче и предостатъчно белези за това, че далеч не всички членове на обществото са готови да приемат хората с увреждания без предразсъдъци. Първата ключова дума в това отношение е "включване" /Inklusion/. Германия се присъедини към Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. В нея се препоръчва децата с увреждания да се учат заедно с останалите деца в редовни общообразователни училища. В страна като Германия, където има широка палитра от специални училища с висококвалифицирани педагози, родителите имат право да определят къде именно децата им биха се чувствали най-добре. Смущаващо е обаче, че много родители на здрави деца силно протестират срещу "смесените класове", защото се опасяват, че ще се понижи образователното равнище. Родителите на деца с увреждания пък се оплакват когато добри специализирани училища затварят врати поради липса на достатъчно ученици. Дори и в наши дни толерантността спрямо хората с увреждания нерядко се среща само сред онези, които не са непосредствено засегнати.

Искаме ли деца с увреждания?

Другите две ключови понятия в тази дискусия са "пренатална диагностика" и "късен аборт". Пренаталаната диагностика дава възможност за установяване на все по-голям брой аномалии в още нероденото дете. Много от бъдещите майки на деца, за които се установи, че ще се родят със заболявания като например Синдрома на Даун биват съветвани да направят аборт, който в подобен случай е разрешен от закона до 22-та седмица от бременността. И независимо от това, че броят на абортите в Германия като цяло е намалял през последните години, прекъсванията на бременността по подобни съображения стават все повече. Още по-показателно е какво споделят родителите, които все пак раждат деца с аномалии: "Днес вече не е необходимо човек да износва подобни деца" - ги съветвали приятели, роднини или съседи.

Според студия, проведена преди няколко години, 100 процента от бащите и 72 процента от майките споделят подобни разбирания. Този начин на мислене обаче силно напомня за националсоциалистическата идеология за "непълноценния живот". Дано един или друг посетител на мемориала в Берлин намери време, спокойствие и възможност да поразмисли и над това.