Цацарова България

Коментар от Полина Паунова:

Борбата за независимост на Съединените щати започва от чая. Да, събитията, разиграли се в Бостън горе-долу по това време на годината, но през 1773-та, известни като Бостънското чаено парти, тръгват от един казионно приет закон, но чашата на търпението неочаквано прелива и едно наглед дребно събитие поставя началото на битката за независимост на САЩ от британската корона.

Тази битка минава през Декларацията за независимост и стига до извода на Александър Хамилтън от 1788 година, че „съдебната е несъмнено най-слабата от трите власти - тя не може успешно да атакува никоя от другите две и са необходими най-големи грижи, за да ѝ се даде възможност да се защитава от техните атаки“.

Над две столетия по-късно политическата власт в България демонстрира арогантно, че не просто отказва да полага грижи за независимостта на съда. Нещо повече дори: усилията на управляващите са насочени към пълното му подчиняване.

Докато Борисов риташе топка

Денят е 9 декември. На стадиона до аерогарата тимът на "Витоша" (Бистрица), в който играе министър-председателят Бойко Борисов, победи ветераните на Миньор (Перник) с 6:3 и стана областен шампион на Югозападна България. Премиерът отбеляза един от головете.

Малко след въпросния точен удар, около 15 часа, Борисов напуска терена. Причината - правосъдният министър Христо Иванов е обявил оставката си. Повод за решението му е „опрасканата“ реформа, тръгнала от идеята, че съдът трябва да получи повече независимост от постсоциалистическата ни прокуратура (по Венецианската комисия), и завършила със съглашение между ГЕРБ, ДПС, БСП, Георги Първанов и националистическия ПФ, които, без да се замислят, се подчиниха на волята на Сотир Цацаров - в кадровия орган на съдебната власт те дадоха превес на държавното обвинение, за сметка на съда.

Уравнението на трика, който парламентът изобрети, за да осуети въпросната реформа, съдържа редица цифри - конституционно мнозинство от 180 гласа, разпределението им между различните партии, аритметически ходове при гласуването и онези вече станали прословути квоти 6:6 и 6:5 във ВСС. Но съотношението, показало нагласата на властта към прокламираната от самата нея най-важна реформа, е съвсем друго - това е съотношението 6:3. Резултатът между Бистришките тигри и Миньор (Перник). Докато в Народното събрание се решаваше исторически въпрос, премиерът играеше футбол.

Но какво точно се случи в Народното събрание, докато Бойко Борисов риташе топка? Партиите доказаха, че могат да се държат като една. Че когато става дума за „поръчение“, границата между тях отдавна е размита. И най-важното - че когато трябва да бъдат защитени интересите на държавното обвинение, това се превръща в национален интерес, а главният прокурор се оказва най-влиятелният политически лидер.

Една-единствена партия

С гласуването си за поправките, станали известни като прокурорски, ГЕРБ показаха, че дори не са другото лице на ДПС. Те на практика са едно и също. Така че премиерът отново ще може да произнесе любимата си реплика, която веднъж изрече: „Мерси, ефенди“.

БСП от своя страна, които още преди месеци заявиха, че не желаят да участват в конституционна реформа, де факто направиха възможно обединението между формациите на Борисов и Местан. А накрая, за по-сигурно, гласуваха „за“ текстовете, поругаващи съда в интерес на прокуратурата.

АБВ пък показаха, че цената на участието във властта (а защо не и на присъствието им на политическата сцена изобщо) е ролята на подизпълнител или преносител на един текст, който да обезобрази опита за постигане на някаква нормалност. И дори не е важно от чий кабинет са занесли листчето до деловодството на парламента.

Гласуването в сряда оголи още два важни момента: националистическите формации (без значение дали става дума за съставните части ПФ или „Атака”), както и бизнес-партии еднодневки по модела на БДЦ, биват вкарвани в Народното събрание с едничката цел да бъдат алиби. Неслучайно ГЕРБ и ДПС използваха отмятането на патриотите от „историческия компромис“, за да прокарат волята на „главния“ (както умилително наричат Цацаров в парламента).

Другият важен момент е, че вододелът „съдебна реформа” раздели Реформаторския блок на управляващи и опозиция. И с голяма вероятност можем да твърдим, че в близките дни ще се реши както съдбата на този сравнително нов проект, така и личната политическа съдба на реформаторските министри. Защото подавайки оставка, Христо Иванов не само започна да пише история, но и някак без да иска задължи управленците, дошли на власт с морални претенции, най-сетне да се определят. Така че Меглена Кунева, Божидар Лукарски, Петър Москов, Даниел Митов, Тодор Танев и Николай Ненчев ще трябва ясно да кажат: реформатори ли са или публика в трибуните на Бистришките тигри.

Паднаха и последните смокинови листа

Оставката на Иванов свали и последните смокинови листа от срамните части не просто на партиите, а на самите институции. Не бива да забравяме, че преди месеци председателят на парламента Цецка Цачева поиска становище от Венецианската комисия за съдебната реформа. Освен че се изказа в подкрепа на промените, предлагани от министър Иванов, Венецианската комисия препоръча още по-смела реформа и заговори за мощни прокурорски системи, които застрашават независимостта на съда. Но за да не разсърди държавното обвинение, парламентът погази личния си авторитет, неглижирайки собствените си инициативи.

И така докато Борисов играеше футбол, с гласа на Пеевски и още 203-ма депутати, които се държат като негови подчинени, българският парламент категорично отказа да стигне до извод, направен от много по-млади държави още преди повече от две столетия. А именно, че за да се постигне някаква относителна нормалност, съдебната власт трябва да бъде пазена.

И накрая: освен че с трите си изречения от трибуната на Народното събрание освети всички зависимости в българската политика, Христо Иванов постави и най-точната диагноза на България. Диагноза, която звучи повече като присъда. Прокурорска република. Без право на замяна.